Ева Станкова

Благодаря много, че се съгласи да се включиш! Можеш ли накратко да се представиш? Как се казваш, на колко години си, коя година си родена? 

Казвам се Ева. На 42 години съм. Родена съм 82-а година. 

От тук ли си? 

Да, от София. Родена съм в София и съм живяла почти изцяло само в София. За кратко в Испания, но като дете. И през другото време само тук, не съм експериментирала със смяна на местожителство.

Как се чувстваше в София като дете?

Като дете, честно казвам, израснах само в квартала, в който бях. Първоначално, до по-несъзнателна възраст, това беше „Оборище“. Но след това отидох в един страхотен панелен комплекс в “Хаджи Димитър”, където мога да кажа, че не съм имала някакви страхотни контакти или нещо такова. Просто си функционирах там, в квартала, докато не се прехвърлих в гимназията да уча в „Младост“. И тогава може би съм обикаляла повече из града. Но като дете, честно казано, аз бях изключително срамежлива, затворена, не съм имала някакъв кръг от приятели или нещо такова. Много си ми харесваше да си седя вкъщи, да съзерцавам облаците или да чета книги. Общо взето бях много задръстена, така мога да го кажа [смее се] абсолютно честно.

Това ли си спомняш от детството си? Има ли някакъв детски спомен, който се откроява в съзнанието ти в момента? 

Може би най-значимото събитие за мен беше, когато бях 2. клас, беше точно 91 – 92 година. Баща ми беше дипломат и отидохме в Испания за една година. Което за мен беше, сещате се – приключва липсата на продукти в магазините и отиваме на място, където ти се струва сякаш си в постоянен „Кореком“, обаче всичко ти е достъпно. За мен беше много впечатляващо. Имам там спомени с приятелчетата от посолството, но не е нещо особено. Имам чувството, че децата (поне аз не съм била изобщо осъзната като дете) спомените са едни такива размити. Хубавото може би беше, че с родителите ми обиколихме цяла Европа с кола и така видях малко различни работи тогава. Но това беше може би по-впечатляващото.

В тогавашния по-затворен свят за българите това си е било наистина впечатляващо. 

Помня големите пакети с чипс от 1 кг, които толкова ме впечатляваха и бяха най-хубавото нещо, което можеше да си изнамериш в магазина. И да отидеш в Макдоналдс беше някакво такова събитие, като голям подарък за детето.

Значи това се случи по-скоро в ранните ти години, не в тийнейджърството ти?

Да, на 8 години бях, 2. клас. Не знаех никакъв испански, а така ме пуснаха в испанското училище. Знаех само „да“ и „не“. И успях да изклася с приемливи оценки годината общо взето [смее се]. Но да, това е някакъв по-запомнящ се спомен от цялостното ми детство.

А как премина след това тийнейджърството ти в България? Как се чувстваше в училище? 

Ами, в училище бяхме клас само от момичета. Испански учех, но не в Испанската гимназия, просто с интензивно изучаване на испански език. И какво да ви кажа? Както ви казах и тогава продължих да бъда също толкова задръстена. Не съм излизала или нещо такова. Може би с някакви приятелки сме се мотаели по кафета и да сме си говорили… Но честно казано изключително много четях тогава и бях така много меланхолично фантазираща и отдадена на надматериалните неща. Просто така беше. 

Понеже спомена, че много си чела по това време – в книгите ли за първи път срещна нещо, свързано с хомосексуалност? 

Не. Трябва да ви кажа, че до 20, може би 20 или 21, изобщо пред мен като цяло въпросът за сексуалността не е седял особено много в детството ми и в тийнейджърството. Моите родители са такива, които са ме отгледали в много свободна среда. Голотата никога не е била табу, нищо не е било табу. В смисъл, не съм имала никакви ограничения да правя каквото искам и може би затова нищо не ми се искало да правя, защото не е имало нищо забранено за мен. Просто си четях всякаква литература. Дори не съм имала някакъв нескрит интерес към еднополови отношения, не е имало такова нещо. Така че не мога да кажа, че е имало нещо, което да ме е навявало на някаква такава мисъл. По-скоро вече с осъзнаването през годините, когато се върна назад, виждам, че е имало индикации. Ако човек е знаел какво да гледа, е можело много лесно да се сети, но това не е било нещо, което да ме е вълнувало. Никога не съм, примерно както са имали гаджета другите момичета или много са си харесвали някое момче и са се преследвали. Мене ми беше малко такова „с такива глупости да се занимавам“... Приятелките ми звъняха на някакви момчета, тогава имаше такива улични телефони с карти и взимаш карта, набираш и се хилиш по телефона, някакви глупости и затваряш. Правихме ги тия неща, но колкото и да се опитвах, никога на можах да си харесам и да се влюбя в някого, малко беше такова „айде, няма ли, не харесваш ли някого?“. Не, не и не – не харесвах никого, харесвах си книгите и това е. 

А кога всъщност си хареса някого за първи път? 

Това е още по-интересно, защото малко се шегуваме с моите близки, че мен си ме харесват повече, отколкото аз да харесам някого. Аз съм много зле и така малко трябва някой едва ли не да ми се съблече и да дойде и да каже „айде, тука вече не ти ли е ясно?“. Чак тогава съм вече „о, да, всъщност, наистина“. В университета това се случи с една моя колежка, с която си бяхме много близки. Както тия всички приятелства между момичета и момичета може би. Или между момичета и момчета. Нямам представа, но бяхме много, много близки. Тя в един момент започна да ми прави някакви такива намеци. И аз бях така „бе, чакай малко сега, ако нещо повече се случи, ще си развалим приятелството“. Но тя много държеше нещо повече да се случи. И всъщност смешното е, че тя колкото натискаше да се случат нещата, а пък аз бях малко по „ама не, не, сега, чакай малко да помислим“... За нея се оказа, че това е някакъв експеримент, а пък на мен реално ми отвори очите, че всъщност става въпрос за нещо съвсем различно. И така, това беше първият ми досег. Макар че, ако трябва да се върна съвсем по-рано, предполагам, че много деца имат тази фаза, но имаш някакви моменти, когато искаш да си момче. Ако си момиче, искаш да си момче. Аз като дете винаги съм се обличала, цял живот, с по-мъжки дрехи. Играех си през цялото време с колички. В училище, между 1. и 7. клас, когато нормално, че момченцата са си момченца, момиченцата са си момиченца, моите всички приятели бяха момченца. И дори майките им се чудеха, че примерно Иванчо иска Евчето да отиде у тях да си играят и аз като отида с два пистолета и количките и те са такива: „ето затова Иванчо иска Евчето да дойде вкъщи“. Имало индикации, но никой не седи да си каже „о, да“. 

Това момиче в университета ли беше по някакъв начин първата ти връзка, любов? 

За връзка не съм сигурна дали мога да го определя като връзка. Ние бяха много дълго време близки приятелки. Със сигурност беше първото ми влюбване и любов. Ние продължаваме да поддържаме някаква комуникация с нея, но на мен ми е ясно, че хората имат различни фази и моменти, така че нейният е бил само някакъв период, докато при мен не беше период [смее се].

Поне си разбрала нещо повече за себе си. 

Да, това е супер. Това беше по-скоро началото на по-дълго осъзнаване, защото малко или много, имайки предвид, че сме в серията 40+, ние си имаме остатък от някакво възпитание или насадена неяснота. Примерно ти живееш и смяташ, че си по дефолт хетеро. И не мислиш сега харесваш ли жени или мъже, или каквото и да било. За мене беше малко шокиращо, изненадващо, и ми трябваше време да се осмисля, да осъзная първо. На по-младите хора най-вероятно и за мен сега това звучи много смешно и странно, но наистина ми трябваше някакво време. Първо си мислих, че само нея харесвам. После, че харесвам мъже и жени, докато минаха някакви години и си казах: „абе, аз съм си една абсолютна лесбийка и това е положението“. [смее се] И тогава беше най-хубавият момент в живота ми, когато просто си казах: „хубаво, стига вече глупости, давай нататък“. Така че да, имаше, със сигурност го има това поколенческо нещо според мене, разлика.

Тоест, ти използваш думата лесбийка за себе си или може би предпочиташ някоя друга? 

Ами, лесбийка за мен е окей. Аз не влагам нищо негативно като конотация. През годините съм имала отношения с жени, които са били такива: „о, не, не използвай думата с „л“, това е малко грубо“. Аз лично не мисля, че е грубо, защото аз съм си лесбийка и ми харесва да бъда такава. Мисля, че всеки би трябвало да embrace-не [приеме] това, което е, и да се чувства добре със себе си. Точно за това исках да се включа в този проект, защото на мен ми е коствало това време и ми се иска, ако мога, да помогна по някакъв начин на хора, които ако имат някакви такива съмнения, да знаят, че най-хубавото нещо наистина е да бъдеш себе си и да си горд от това, което си. А всяко различно нещо поражда само личностни проблеми и психически травми най-вероятно, така че, да. 

Понеже спомена преди малко родителите си и свободното възпитание, което си получила от тях, и начинът, по който те са били отворени с теб за такива теми – какви са били отношенията ти в по-ранна възраст и сега, като го отнесем към темата за сексуалността? 

Винаги отношенията ни са били много отворени. Мога да кажа, че сме имала изключително близки, до някаква степен прекалено близки отношения с родителите си до един момент. В контекста на сексуалността може би съм им казала, че харесвам жени, когато съм била сигурна в това. Те не че не са го знаели. Не мисля, че съм имала някакви драми с тях. По-скоро, може би тъй като не всичките ми връзки са били с позитивно развитие, сме имали разправии в тази насока, но не е имало драма. Няма да мога да ви кажа нищо пикантно по тая тема, защото не съм имала драма със сексуалността си с никой от близките си, приятелите си [смее се]. С родителите ми по същия начин. В смисъл, може би когато съм имала неуспешни връзки с жени, е имало някакви подмятания „ей, сега ако си намериш някой мъж, ще ти е по-добре“. Но в момента, в който ме виждат щастлива и обвързана, няма значение. Даже напротив, много се радват. 

Ами, ние се надяваме да чуваме повече такива истории като цяло. Тоест, ти си се разкрила някъде може би в 20-те си години?

Да, може би там някъде беше. Първо, аз много късно наистина съзрях сексуално. Може би след 21 – 22 започнах да откривам какво, защо. До към 30 – 30 и няколко си наваксах много сериозно изоставането, но вече бях абсолютно сигурна какво съм и какво искам до 30. И с тях още по-рано съм признала. Тоест, „признала“ – не, това е ако нещо си сбъркал. По-скоро съм споделила с тях какво е положението. 

А в момента обвързана ли си? Те знаят ли за това? 

Да, в момента съм семейна, женена съм. Оженихме се във Виена, в Австрия.

Там може да се женят хората, макар че не е широко известно в България, но е доста лесна процедурата. Имаме и дете, така че знаят. Дори трябваше да бъда на семеен обяд, но аз не отидох, за да бъда тука. Така че ходим си така на семейни обеди при моите родители, при нейните родители. Няма нищо скрито или каквото и да било. 

Окей ли си да споделиш нещо за това какво е да си родител в България и да отглеждаш дете?

Аз лично мисля, че да си родител като цяло, независимо дали гей родител, е много трудно нещо. Не мисля, че някой ще го отрече. Винаги се чудиш дали правиш правилното нещо, дали това е най-доброто. И дори да се чувстваш сигурен в себе си, това може да те изкара [извън релси] и да не знаеш дали правиш нещата както трябва, защото не знаеш какво е правилното нещо за децата. Иначе като гей родител най-важното е да бъдеш откровен с детето, тоест да няма никакви табута. 

Има ли някаква дискриминация от страна на учебни институции или от други родители, дали сте срещали?

Ами, не, не сме срещали. Не мога да кажа, че има такова нещо. Сега, ние не отиваме и не казваме „ей, ние тука сме майките лесбийки“. Просто си общуваме със съседи и там си ходим по някакви рождени дни. Аз лично не съм усетила. Предполагам, че ако човек търси и гледа, може и да намери нещо такова, но ние наистина някак си не възприемаме идеята, че с нещо сме различни. Може би затова и нищо не виждаме. Не знам, може би е някаква крива картина нашето заради нагласата ни, но моят experience [опит] е такъв. 

Ние от това се интересуваме. Нагласата е много важна, защото смятам, че много хора имат този страх да бъдат родители в хомосексуална двойка. Действително е нещо, от което се притесняват. 

Аз мисля, че много хора трябва да имат страх да бъдат родители принципно, защото това е много трудно нещо според мен. В хомосексуална двойка още по-трудно, но най-важното според мен е човек да бъде уверен в себе си, да не се притеснява от това, което е, и да застава със заявката, че той е сигурен и уверен в това, което прави. Тогава не мисля, че ще има откъдето и да било някаква дискриминация. Всеки може да си мисли каквото иска, но стига аз да не я видя тая дискриминация показана, вече кой какво си мисли, си е негов проблем. Според мен голяма част от проблемите идват, ако ти се притесниш. То това си е животинско, има го. Ако ти покажеш неувереност и някой се чуди „ама, сега тука, как да подходя?“, може би това ще насочи повече към агресия. Имаме съседи, които имат дете на същата възраст като нашето, там си се виждат и си излизаме. Не сме застанали нещо да кажем „тука трябва да ви кажем, че ние сме женени“. То това им е ясно – не сме братовчедки, които живеят заедно с детето на едната. 

А преди да те разпитаме малко повече за жена ти, миоже ли да те попитаме за BGLES? 

Може, надявам се. Благодаря за този въпрос!

Използвала си форума, а имаш ли пръст в модерирането му? Какво можеш да ни споделиш за това за BGLES? 

Моята съпруга е създателката на BGLES, с нея сме и съученички от гимназията [смее се]. Aз бях модератор там. Някой от вас ползвал ли е BGLES? Кажете коя ви беше любимата потребителка и ако улучите моя ник, всичко ще ви разкажа.

Аз не съм ползвала. [Някой друг казва, че е използвал, но не помни, защото е било много отдавна.]

Най-яката модераторка коя беше? Хайде сега. Ей, така като се измъкнете… Добре де, както и да е. То започна така по... Ние не сме били заедно тогава, само да потвърдя. Ние сме имали някакво познанство през годините. Тя го беше започнала форума и ме покани за модератор там. И беше супер яко, това може би бяха от най-активните лесбогодини. Мисля, че може би половин София може да ни е благодарна, че сме създали и техните семейства, връзки или кръгове от познати. То имаше едно като Фейсбук там, където се запознава. Много хора сме се запознавали там и беше много яко. Тогава още форумите се използваха по-активно. Даже сега, между другото, мислим да го възобновим във Фейсбук. Това си говорехме и вече направихме страницата, съвсем скоро малко ще го буустнем. Ако може да съберем старите потребители и да привлечем нови, ще е супер да има някаква среда само за лесбийки или бисексуални. Там имаше и такава секция. Много сме се амбицирали и ще се радвам да направим още и още контакти, общуване, споделяне на информация, защото то има много, много неща, които ни свързват.

A oт колко време сте женени със съпругата ти?

Женени сме от две години, мисля вече. 2022 мисля, че ходихме… да. 

И сте заедно от?

От шест. Да, но както ви казах, се познаваме от много повече – от 13-годишни. Просто много време ни е трябвало, за да стигнем до този момент, в който сме, но това е хубаво. В днешно време да познаваш някой от толкова време и да му имаш доверие е трудно да се постигне.

В днешно време изобщо да имаш доверие на някого е много трудно нещо. 

Да, аз си давам сметка, с всичките интернет връзки, там пък е още по… Затова в BGLES всичко ще бъде много контролирано и безопасно [смее се].

Всъщност това, че се оженихме, е да има някаква доза… да имаме брак, който е признат в Европейския съюз, ако се наложи нещо да… Като оставим романтичната страна на отделен план, това според мен също е важно, защото все пак, ако се наложи, ще е признат бракът. 

Това е много важно. 

И са много мили хората в Австрия. Дори не е нужно да си водите свидетели, само лицензиран преводач ви трябва. Може да ви препоръчаме там жената, която беше с нас. Така че няма такова като кумовете тука – двама човека да трябва да водиш. 

Това е супер информация, ще бъде полезна на четящите. Ами освен BGLES, в твоите по-млади години, имаше ли други места, където лесбийките да се събират? Барове, ICQ, Skype? 

Честно да ви кажа, ICQ много не ползвах. За мен наистина, докато още не се бях осъзнала и беше още толкова трепет да открия има ли още такива хора като мен и всичко как е. Имаше dir.bg, „Ева и Ева“ или нещо такова. Имаше този стария сайт на Елия, който дори не си спомням как се казваше. Там беше много апокрифно още да прочетеш някаква информация. Но вече с BGLES нещата бяха много по-осъзнати. Аз бях овладяла силата, осъзнала се и ми беше много по-комфортно и лесно цялото общуване. Така че барове, аз както казах дори примерно тук не знаех, че има тая зала в The Steps. Само отпред съм била. Единствено в Essence, ама там съм ходила пет пъти примерно. 

А в какви среди основно се движиш повече? ЛГБТИ или хетеро? 

Ако трябва да съм честна, за мене сексуалността на човека не го определя дали ще общувам с него или не. Повечето ми приятели не са ЛГБТ. Но имам и гей, и лесбийки. Но със сигурност не е това определящото – просто зависи дали се разбирам с даден човек или не. Просто не мисля, че е признак, по който трябва да общувам. Не че не трябва, но не е нещо, което да ме предизвиква да общувам по-усилено с някого. 

Понеже започнахме с въпросите, свързани с общността, BGLES и местата за срещи, ще премина по-скоро към темата за общността. Кога изобщо чу за Прайд като събитие, което се случва някъде по света? 

Ами, някъде по света, не знам, но си спомням, че бях на първия Прайд. Той беше организиран още от Елия сайта, когато имаше примерно 20 или 30 човека. Имам дори снимки от там. Имаше много повече полиция и Боян Расате правеше някакви циркове. Честно казано, това е нещо, на което аз много държа да ходя и съм от хората, които смятат, че трябва да се състои това нещо. Общо взето винаги ходя на Прайд. Случвало се е примерно да не съм в София, но ако мога да планирам… Въобще гледам да съм в София, когато знам кога ще е датата на Прайда. Това всъщност е едно от събитията, които ме карат да се... аз дори сега настръхвам, като говоря, защото много ми харесва цялата енергия на това толкова много хора да сме на едно място и да се кефим, да се гордеем с това, което сме.

Отделно идват много мои приятели, които не са гей, просто са supportive [подкрепящи]. Просто се събираме и показваме, че сме едни свободни хора, които вярват в избора на всеки един човек. Така че... много ми е обвързано с нашия Прайд и не мисля, че съм чувала за Прайд преди София, но той може би първият беше преди 16 или 17 години, така че... да. 

Това е много хубаво, че свързваш Прайд като събитие със София Прайд. Смяташ ли, че за тези 17 години по някакъв начин се е променил общественият дискурс относно хомосексуалността в медиите, в обществото като цяло? Виждаш ли разлики за цялото това време? 

Да, виждам. То е една парабола според мен, която се случи. В началото не се говореше за това, но не е било някакъв проблем, да кажем, че е било малко по-скрито. След това имаше един бум на свободата, когато всеки навсякъде си прави всичко, хората се забавляват, няма проблем.

Докато в последните 4 – 5 години не дойде тази страхотна мода на консерватизма и всъщност нещата почват да изглеждат малко по-зле дори отпреди. Макар че може би това е малко преувеличено. Просто са много шумни тези настроения. Не е хубаво, че както и тук се състоя – представяне на книга или прожекция на филм, някакви футболни агитки, маскирани като консерватори се явяват и са много „за“ традиционните ценности, изневерявайки на съпругите си с още 5 приятелки на своите приятели.

Или приятели.

Да, и приятели, приятелки и всичко. Познавам и такива хора. Знам какво се случва, знам как си „за“ традиционните ценности, имайки 5 паралелни връзки или деца от 3 съпруги, или там… любовници и всичко останало. Така че, честно казано, аз лично самата, ако трябва да погледнем в тази сфера, мисля, че съм много по- консервативна от тези хора, които смятат че са консервативни, бидейки в отношения с моята партньорка. Не знам, това е някаква криворазбрана за мене консервативност. Щом ги кара да се чувстват добре, стига да няма агресия… но то има. 

Би ли казала, че си срещала хомофобия, отправена лично към теб или в обществото като цяло и в какво се изразява? 

Ами, не, не съм срещала, честно казвам, към мен хомофобия. Дори общувайки с хора, които знам, че са с много радикални възгледи. Общуването ми е било в лични отношения и това е другият ми много любим лайтмотив, в който те ми казват: „не, не, не, ти нищо, че си така, ти си много готина. Аз нямам нищо против тебе, ама принципно съм много против гейовете и лесбийките“. Което, нали, всеки един човек поотделно, ако го срещнеш, най-вероятно ще му кажеш същото. Просто това е събирателно... То е ясно, че това е някаква манипулация, техники на пропагандата, които се използват за масите. Така че не съм, за щастие, срещала насочена към мен хомофобия. Виждала съм го по репортажи и такива неща.

Има ли някаква разлика за тебе в преживяването на това да си лесбийка в България спрямо преживяването на другите идентичности и хора в ЛГБТИ общността? 

Да, по принцип смятам, че да си лесбийка може би е най-лесно, ако правилно разбрах въпроса, не знам.

Да, да. 

А със сигурност на гей мъжете им е по-трудно, защото някак при лесбийките винаги е едно такова „те момичетата се държат за ръце, по женски се обичат, ама то ще им мине“. При мъжете някак си е по-дефинитивно, защото „веднъж гей, цял живот гей“. При мъжете е по-трудна бисексуалността, защото тогава вече казват: „няма как, брат, ти си пе*ал и това е“. Вече за транс хората, честно да ви кажа, направо не мога да си представя на тях какво им е, защото това за мен е… особено в България, и не само, принципно е много, много трудно. И като признаване на идентичността ти, чисто законово, цялостно. Не знам, това е някаква много голяма борба, която трябва да се води там.

Мислила ли си да емигрираш някога? 

Да, напоследък си го мисля все повече и дори сме си купили имот в чужбина, за да може да емигрираме, ако се наложи, бързо.

А защо мислиш в тази посока? Би ли искала да останеш?

Да, по принцип България ми харесва най-много. Имам много добър жизнен статус в България, всичко е прекрасно, много са добре нещата във всеки един аспект и като организация. Единственото нещо, заради което си го мисля, е, ако някакви такива проруски течения вземат превес във властта или България тръгне да излиза от Европейския съюз или от НАТО, или каквото и да било такова. Няма да се чудя изобщо и ще избягам възможно най-бързо. Тъй като смятам, че това ще е пагубно за всички ни – не само за ЛГБТ общността, но и за цялата държава. Надявам се да не се стигне дотам, но аз съм така, умерен песимист и искам да имам няколко варианта. 

Спомена жизнения ти статус, стандарта ти на живот, с какво се занимаваш?

Аз съм в агенция за маркетингови изследвания и съм мениджър на средно високо ниво. Ако ме питате дали съм аут в работата – да, това е международна компания, имаме си политики за diversity [многообразие] and inclusion [включване] и няма как да е проблем това. Има още много представители на ЛГБТ общността в работата, колеги. Вече кой какво си мисли, си е негов проблем, но в работен аспект няма проблеми. Даже черпих, когато се оженихме, с бонбони и други неща. Питах дали ще имам два дни отпуска като другите хора за сватба, ама нямаше законово как да се случи, така че… В работата също няма дискриминация. 

Извън работата си, имаш ли хобита, с какво се занимаваш?

Ами, много обичам да готвя [смее се]. Малко ми е като медитация това нещо. Като си режа на ситни парченца, си медитирам. Обичам разни проекти с моята партньорка да правим някакви така, как се казва… строителни проекти – да боядисваме някакви неща, да майсторим нещо, такива работи. Общо взето това правим. И пием вино, много [смее се]. И гледаме сериали, но това не е градивно хоби, така че… 

Но е необходимо, вид почивка е. За какво мечтаеш?

Мечтая да отворя ресторант със звезда „Мишлен“ в Гърция, конкретна съм, казвам си го директно [смее се].

За какъв тип кухня?

Тепърва изкристализира идеята, ще видим. Аз като цяло съм голям почитател на Гърция, там си изкарвам голяма част от времето и си мечтая на една маслинова плантация да направя ресторант. Също така може, тъй като в Гърция узакониха гей браковете, да направим някаква услуга – да венчаем гей хора от България в една маслинова горичка. Ще бъдете известени, когато има развитие по темата. 

[смеят се]

Пожелаваме ти успех! А има ли нещо, което би искала хората да видят у теб, което остава скрито?

Честно казано, повече ми се иска да има повече скрити неща от мен, отколкото да видят, тъй като, както чухте и преди малко, аз съм била през цялата си младост доста out there [отворена] и всички са виждали всичко от мен, даже повече отколкото е трябвало. Сега по-скоро ми харесва да има неща, които да запазвам и за себе си. Аз ви казах, че бях много затворено и срамежливо дете и после изживях нещо като късен пубертет, след 20-те направо бях друг човек и всичко беше на показ. Докато сега, да кажем, нещата са по-балансирани от известно време насам, така че… Нямам нещо, което да крия и да ми тежи, честно казано. 

С какво по-младите лесбийки, на 20 и на 30 години, се различават от лесбийките на твоята възраст?

Ами, най-вероятно всеки е много индивидуален човек, не мога да ги генерализирам така. Доколкото виждам хората на 20 години – при тях има една обществена класа, която е… черните анцузи, чантичките през рамо и техните женски партньорки и образи, които са си по стандартите. Има една друга класа, които са отворени към всичко – виждам, че много от тези деца, на тях не им е нужно да се самоопределят. Аз мисля, че в днешно време тези концепции са малко остарели – ЛГБТ ли си, лесбийка ли си, гей ли си – те са всичко и всеки може да си прави каквото си иска, и не му е нужно да се самоопределя. Поне аз това си мисля и се надявам да отидем в някаква такава посока, където да не е нужно това… Просто да има едно общество, в което всички хора са заедно и вече стига никой да не вреди на някой друг, да може да се прави всичко с взаимно съгласие. Това виждам в 20-годишните, 30-годишните – не знам дали са някакво междинно поколение. 

Каза ни, че на 20 си била значително по-затворена, а на 30?

Е, на 30 вече започнах да улягам и да се осъзнавам точно коя съм. Аз смятам, че всеки човек има нужда да види докъде са му границите в един момент и да изживее някакви неща, които да го научат кой е самият той. Има по-осъзнати хора, които това го знаят от много по-малки. Има хора, на които им трябва повече време. Няма нищо задължително според мен, въпросът е всеки един човек да намери правилния за него път. Не е нужно да е за всички на 20, на 30 или на 40, може да е на 10, може да е на 20. Нито има закъсняване, нито има подраняване, въпросът е всеки да намери точното време, за да опознае себе си и да бъде щастлив. Това е най-важното според мен. 

Ти какво би казала на по-младото си аз?

Бих казала да е по-спокойна и че всичко ще е наред. 

А на себе си след 10 години?

Ами, ще кажа… да имам търпение [смее се]. Това мисля, че е много хубав съвет, винаги.

Дали искаш да кажеш нещо, да дадеш някакъв съвет на следващото поколение лесбийки?

Не само на следващото поколение лесбийки, за всеки един човек, както казах, за мене е да се опитва да бъде щастлив със себе си. Когато бъдеш щастлив със себе на първо място, ти ще можеш да бъдеш щастлив и с всеки друг и ще можеш да направиш другите хора щастливи. Най-вече трябва да вярваш в себе си, да си мислиш как ти се чувстваш добре и да действаш в тази посока. Оттам нататък вече всичко се нарежда.