Галя Петкова

Ще помоля първо да се представиш.

Казвам се Галя Петкова.

На колко години си?

50 направих тази година.

Коя година си родена?

Далечната 74-та.

А в кой град?

В Добрич сити – градът на мечтите.

Там ли израсна?

Да, до 17 – 18-годишна възраст съм живяла там. След това се преместих в София.

С какво се занимаваш в момента?

Имам две заведения. Едното е бар енд динър, казва се „65 светулки“, а другото е Essence – легендарният Essence, който тая година става на 20 години, единственият лесбийски клуб в България и единственото гей заведение, оцеляло 20 години.

Абсолютно. Можеш ли да ни разкажеш малко повече за Essence и как изобщо се роди този клуб? Как, кога дойде тази идея? Сама ли го отвори?

Ами, аз преди Essence направих един друг първи лесбийски бар (станаха много първи), казваше се „Б52“ и се намираше на „Дунав“ и „Искър“, на ъгъла. Той оцеля един сезон, в общи линии, щото аз после реших, че ще правя друго заведение в Албена и го оставих да го работят и те го съсипаха, така се случи просто. След това започнахме връзката си със Зара и няколко месеца след това имахме идея да правим заведение. Обикаляхме, търсихме помещение, нищо не харесахме. И аз отидох на един семинар за личностно развитие, организира го една фондация, казва се фондация „Есенс”. Минах през тоя семинар, който беше всъщност game changer [повратен] в живота ми. И установих на тоя семинар, че вариантът всичко да се случва добре отвън е, когато всичко се случва добре вътре, в мене. Накрая поканих всички хора, които бяха на семинара, те бяха 70 – 80 човека сигурно, да дойдат на откриването на нашия бар и, ако може и позволяват, да го кръстим Essence. И обявих дата даже, един месец след семинара. Те ме питаха къде се намира и аз им казах, че не знам още, защото нямам помещение. И по този магичен начин всъщност, малко след това ние открихме помещението, почнахме да правим ремонт. Ремонта го правихме 10 лесбодзила, както му викаме ние, лесбишора или жени, слагахме гипсокартон, правихме фини шпакловки, замазки, изградихме бара от пенобетонни блокчета. Въобще цялото нещо ни мина през ръцете и закъсняхме само седмица с откриването. Отворихме и след това вече всичко е история. За бара казахме на четирима човека, то в тия среди знаете как става. И от уста на уста, всъщност отворихме Essence.

Какво е ежедневието ти като собственик на заведение?

Ами, всъщност аз се занимавам с това цял живот, в общи линии. Така че в момента съм го докарала до степен, в която се събуждам, слава богу, не ми се налага да ставам, а се събуждам, което е супер. Тоест ставам, когато ми дойде да стана, а не защото трябва, пия кафе, гледам в точка, защото малко по-бавно ми пристига духът в тялото. Някъде около два часа ми отнема, след което тренирам, ако има нещо да се върши по заведението, го върша и така. В общи линии мисля, че съм го докарала до там да си гледам кефа.

Както спомена, заведението навършва скоро 20 години – имаш ли любими моменти, любим спомен в него и кои са били най-големите ти трудности през годините свързани с това?

Ами те са много, то не е един момент, това са 20 години все пак… няма как един момент да ми е любим. Имам много любими моменти. Трудности има, имаше много. В началото имаше проблеми с канализацията на „Стамболийски“. Няма да забравя един 2-ри февруари тръгваме да отваряме. Всъщност това беше втория път, в който тръгнахме да отваряме, но се бяхме наводнили. Просто един ден отивам да отварям бара, отварям вратата, стъпвам и усещам, че има нещо, което не е както трябва и светвам крушката, за да видя, че всъщност аз до глезените съм във вода. Всъщност Essence е две стъпалца, за да влезеш, тоест оригиналната вода е до коляно.

И барът изглежда като да можем да го отворим всеки момент, всичко свети, как не ме думна токът, не знам.

Ужас…

Та викахме там пожарни да изпомпват, беше страшна трагедия. След това се наводнихме още веднъж. Та на един 2-ри февруари тръгваме да отваряме, парти е обявено, чакаме сто хиляди човека да дойдат… и влизаме и гледаме как от тоалетната, която също е с две стъпалца, просто извира вода. Тоя път чиста, слава богу. Не беше с екстри. И звъннахме на 10 приятелки, които дойдоха. Изпомпахме водата буквално с кофи. Молихме се да не завали дъжд, за да не се наводним отново. И имаше парти. В локви, но…парти. И така, после оправиха, слава богу, канализацията и не сме имали проблеми оттогава. Имахме проблеми с мъже, които се опитваха да влизат в заведението, което е много досадно. В началото малко се опитвахме по-серт да им влизаме, после разбрахме, че няма никакъв смисъл от това нещо и почнахме да им казваме, че имаме частно парти. И така. Но е имало, имало е и побоища. И всякакви неща. То е заведение, нормално. По едно време беше каубойска среща. Не знам защо, когато жените решат да се правят на мъже, става епично, а то има такива де, не е като да няма. Нали, те поколенията са толкова… през Essence са минали 20 поколения… давате ли си сметка – не 20 години Essence, 20 поколения гей жени. Това е адски много! В момента девойката, която обучавам в Essence, понеже обучаваме нова барманка, тя е по-малка от бара. Тя е на 19. Тя не е била родена, когато ние сме направили този бар. Можете ли да си го представите?

В това му е красотата.

Така е.

Заслужавали ли са си всички тези атаки, целият труд, за да има такова пространство в София и в България като цяло?

 О, да. Реалността е, че всъщност от 4 – 5 години Essence не изкарва никакви пари, ние го издържаме, за да съществува. Всяка година новото поколение влиза в бара и това пространство дава възможност на жените да бъдат себе си, това е най-важното. И всъщност девойката, която в момента обучаваме, тя ни каза нещо, което мен лично много ме трогна, защото ние перманентно водим разговори дали да го затворим това място, при все че то просто не се издържа. И всеки път, в който си говорим да го затворим, се появява някой, който казва нещо и ние си казваме „мамка му няма да стане, и тоя път няма да стане”. Та тя ни каза, че всъщност е дошла в София много по-рано от планираното заради Essence. Защото това е първото място, на което тя може да бъде себе си. Това е.

Как да го затвориш…

Как да го затвориш…

От известно време имаш ново начинание в живота си. Разкажи ни за комедията и как изобщо започна да се занимаваш със стендъп?

Ами, поканиха ме. Аз много обичам да пиша глупости във фейсбук и всъщност иронията е нещо, което обичам, така ще се изразя. Подозирам, че покрай ироничните ми статуси е почнало и ме поканиха Митко и Мони да участвам в първия куиър стендъп. Аз дори не се и замислих, между другото. Искаш ли да участваш? Да. Какво ще правя, как ще го правя, какво ще става, аз не бях гледала дори стендъп… Първия си стендъп в живота гледах, бяха ми казали кой да гледам, защото трябва да гоня тая енергия на артист. И аз всъщност тогава гледах за първи път стендъп в живота си и много ми хареса. После дойде първият „Смей се с GLAS“. Там говорих за Пешо, за егото, което бях кръстила Пешо, и така.

В началото на тази година имаше първото си самостоятелно шоу – какви бяха най-големите предизвикателства около него и научи ли нещо ново за себе си покрай проекта?

Всъщност, беше на рождения ми ден, това ми беше подаръка на мен към мен за 50-та ми годишнина. Шоуто се казва „Нормално“ и в момента, в който го пуснахме в интернет, възпалихме всички хора. Защото как мога аз да си позволя да ползвам тая дума, да им я взема… „нормално“, като съм ненормална, как може, страшна забава. Аз съм много доволна от този си продукт. Много работа, много ми помогна целият екип, с който работя, защото това в никакъв случай не може човек сам да го свърши. Става въпрос за „Три жени на микрофона“, те са ми продуценти и аз съм много щастлива с тях. Всъщност предизвикателството беше, че шоуто е час и 10 минути и аз имах час и 10 минути бели петна. Бяло петно, след бяло петно, след бяло… въобще нямаш идея, нямате идея какво е усещането – да не знаеш нито къде си в момента, нито накъде отиваш и беше потресаващо преживяването, покъртително беше личното ми преживяване… После гледах записа и там въобще не се вижда такова нещо. И това, вътрешното ми преживяване, а навън изглежда като всичко да е наред и да е било нормално. Това ми е обратната връзка от хората. Всъщност много малко хора, само тия, които истински ме познават, знаят, че съм била глътнала гипса, бастуна и други подобни неща. Но, да. Много беше хубаво!

Планираш ли следващи издания?

Да, искам да направя политически стендъп. Много ще е хубаво. Защото нашите любими политици просто дават материал ежесекундно, дават материали много за стендъп. Но сега ще участвам в един женски стендъп, хетеро, хетерски, хетеронормативен – с Краси Хаджииванова, Алекс Раева и мен. Тръгваме на турне идната сряда, ще играем в 7 града и на мен това ми е първото излизане. Аз два пъти съм чела на „Мръсни приказки“, веднъж във Варна и веднъж в Царево. В Царево, естествено, попаднах на хомофоб мутра, който седеше на първия ред, който не можа да ме преглътне и се наложи да го помолят да излезе. Беше фантастично просто и така. Сега ще видим, но понеже е женски спектакъл, той се казва „Женско царство“, а жените са по-малко хомофоби от мъжете, като че ли не смеят толкова... Плюс това, аз крайно хетеросексуални жени не познавам така или иначе. Да не говорим, че в последно време най-новите проучвания, не знам дали знаете, са установили, че сексуалността е спектър.

Чували сме, да.

Значи сексуалността е спектър. Имаме 5%, които са твърдо хетеросексуални, и 5% твърдо ядро, които са хомосексуални. Всички по средата са флуидни. С различна степен на сексуалност в едната или другата посока.

Сега ще те върна малко назад в миналото, за да видим как си извървяла пътя си дотук. Ще те върна в Добрич, за да те попитам как се чувстваше там?

Е ми, как се чувствах… Те, хората, знаеха, че съм гей, преди аз самата да мога да го заявя, да го приема и да го заявя, понеже много приличам на Майкъл Джексън, както виждате. Никой не си е позволявал, ако трябва да съм честна, понеже бях много бурен характер, никой никога не си е позволявал да ме агресира, да ме обижда или каквото и да е, защото аз просто скачах на бой. И те го знаеха, в един момент вече приключих с това, щото то не е вариант, но така. Малките градове всъщност задушават, поне мен. Мен ме задушаваше и аз много лесно намерих вариант да изляза от там. 

Въпреки това, въпреки този опит в малкия град, какво обичаше да правиш като дете? Имаш ли някакъв хубав детски спомен, който би споделила с нас?

Къде ме върнахте… Какво обичах да правя като дете? Ами, играехме на лимки. Знаете ли какво е лимка? 

Не, може да ни разкажеш.

Стъклени топчета, вътре с едни перки.

Сещам се.

Изкопава се една дупка в пръстта и започват да се мятат лимки. Първо от разстояние, след това с добутване до дупката и който вкара лимката в дупката, тя е твоя. Това беше една от игрите. Играли сме също така на гъзенка. Знаете ли какво е, как се играе?

Не.

Значи едно време игрите, хора, нямаха нищо общо с това, което се случва в момента на децата. Събираме се 5 – 6 човека. Единият застава подпрян на стената, с гръб към другите, леко приведен, а другите застават на около 2 метра от него с една футболна топка. И почват да го целят. Това е гъзенка.

И всякакви други идиотски игри сме играли, като например единият се подпира на стената, другият го хваща през кръста и става като опашка. Представяте ли си го?

Да.

А другият отбор се засилва и почва да скача и сяда върху тия, които са наведени всъщност. Ето такива игри…

[смее се] От тях си бойна явно.

Да, така е.

А как премина тийнейджърството ти, как се чувствате в училище?

Премина бурно, аз имах бурно детство в общи линии, в защитаване на по-слабите, на момичетата. Така ми премина тийнейджърството, но нормално според мен, като на всяко дете.

Какви бяха отношенията ти с родителите ти тогава?

Ами аз баща ми не го познавам [поема въздух], те са се развели, като съм се родила, така че той не участваше, не играеше роля в живота ми. Майка ми работеше много и всъщност по-голямата част баба ми ме отгледа. Любимо нещо в България, всички хора са възпитавани от еднополови двойки – майка и баба.

Точно така, това мисля, че е валидно за всички поколения.

Да. Така е.

Помниш ли кога за първи път чу или видя нещо, свързано с хомосексуалност и изобщо разбра, че такова нещо съществува?

Ами аз винаги съм била аз. Първият ми осъзнат спомен да се зазяпвам по момичета е… може би съм била на 6 – 7 години. И всъщност, за да мога да приема факта, че аз не харесвам, нали, съученичките ми харесват момчета, пък аз тях… просто си представях в главата си, че съм момче, за да мога да го осмисля тоя факт. Впоследствие вече, може би първата сцена, която съм виждала във филм, беше в „Първичен инстинкт“. Аз съм била на колко, на 18 – 19 години. На 18 съм била. Като бях тийнейджър, едно момиче на една бригада ме учеше да се целувам. И така, ние така се учехме да се целуваме едно време. Момиче ме научи да се целувам. Много приятелки имам, които са хетеросексуални и също момичета са ги учили да се целуват, така че всичко е в реда на нещата.

Тоест ти доста рано по някакъв начин си осъзнала, че имаш влечение към същия пол?

О, да, много малка. И никога не съм имала съмнение. Но се криех, де. Естествено, през много дълъг период от време си седях в хетеро костюмчето, щото като си в малък град, нямаш много голям избор, въпреки че целият град говореше, че съм гей, преди самата аз да го заявя. И се наложи там да имам някакви контакти с мъже, което беше пълна трагедия просто, няма да се връщам там.

Не е нужно.

Да.

Използваш ли думата лесбийка като определение за себе си, или предпочиташ друга дума и защо едното или другото?

Е, ми естествено, аз съм лесбийка. Гей жена също, нали в България лесбийка малко… lesbian звучи много по-меко и приятно от лесбийка. Както се казва в текста на Петя Савова, лесбийка звучи като убийка [смеят се]. 

Ще те питам малко и за първите любови. Спомняш ли си кога се влюби за първи път?

Страшна трагедия беше това нещо. Една жена Овен, разказа ми играта.

На колко години беше?

На 18. Тя всъщност ми е първата жена и първият път, в който правихме секс. Всъщност това е първият път, в който правих секс с жена, беше в тройка… застраховки, нали винаги да има там един да… Той, милият, стоя и гледа само през цялото време, въобще не му дадохме възможност да участва, но все пак беше такова, за параван. После имах връзка с нея и преживях първото си предателство. 

Изпитвала ли си несподелена любов?

Слава богу, не. Аз мисля, че харесването… като харесаш някого, ако е взаимно естествено и не е такова социопатско, няма как да не се получат нещата. Много е важно човек да си знае мястото и да е обективен.

Сподели ли на близките и приятелите си на този ранен етап от живота си за връзките си, за конкретната си връзка, или не?

Ами ние бяхме една компания, така че всички знаеха, не съм го криела. То тогава всъщност и майка ми разбра. Да, хвана ни с една бележка, която беше написала. Ние работихме заедно в една дискотека в Добрич и служебното ми сако, майка ми тръгнала да го пере и открива една бележка: „Довечера, като си легнем, постоянно и завинаги. - М.“. И ме пита какви са ни отношенията и викам „как какви, бе, приятелки сме“. Тя вика „a за тази бележка какво ще кажеш?“ и като ми я подаде, аз смених всички цветове на дъгата [смеят се]. И викам „е, ми падам си по жени“. Предложи ми да ме заведе на психиатър, естествено. Да ми дадат едно хапченце да ми мине, ама то така не става. Аз отказах и после ми каза да отида в по-голям град, ако не мога да го преодолея. Нали, то как се преодолява… Все едно да преодолееш, че имаш сини очи, малко трудно се преодоляват тия неща…И така. 

Дали сега си обвързана?

Да, във връзка съм. Разкошна.

Много се радвам. 

Да.

Близките ти, имам предвид по-скоро роднини…

Всички знаят. Познават се, виждали са се и така.

Страхотно. Сменям темата към общността. На какви места, освен Essence, се събираха лесбийките и другите жени, които харесват жени, в по-младите ти години, 20-те, 30-те, в тийнейджърството ти?

Ами, имаше едно място… как се казваше то? Аз съм ходила в „Кайо“, то беше гей заведение, не беше… понеже има едно разделение такова, неписано, всички го знаем, между лесбийките, гей жените и гей мъжете. Не обичат много-много като че ли да стоят на едно място. Може би единственото място, което съумя да събере тая общност и да ни накара всичките да се чувстваме окей да сме заедно в едно помещение беше „Спартакус“. Но „Спартакус“ в ония години беше като „Студио 54“, там беше пълно освен с гей хора, с хетеро хора, въобще беше разкошно.

Можеш ли да ни разкажеш повече за „Спартакус“?

Ами да, имаше много партита, много беше цветно. Трябва да гледате „Студио 54“. Най-добре описва енергията на „Спартакус“ това място. Имаше програма, имаше драг кралици, партита…абе, беше разкошно и целият софийски елит ходеше в „Спартакус“, без значение от сексуалната ориентация. Като че ли това място… може би времената са били такива, сексуалната ориентация не беше проблем, какъвто е в момента. Нямаше тая агресия тогава към хомосексуалните хора. Всъщност тя, агресията към нас, започна от момента, в който политиците почнаха да ни ползват. Момента, в който се появи „Атака“, ако не се лъжа, може би първата наци дружинка. От тоя момент нататък те просто видяха, че обществото реагира, и продължиха да я ползват тая карта. Гей картата, да я веят на всички избори. 

Да, сякаш през 90-ти и ранните 2000-ни хората по някакъв начин са били по-отворени към света и са приемали всичко…

Честно казано не съм сигурна, че е това или просто липсата на информация. И ако нещо не го виждаш, то значи него го няма. Ние в България много обичаме така на принципа на щрауса, навряна главата в пясъка. Задникът стърчи навънка необезопасен. Обаче ние си мислим, че всичко е цветя и рози. Така че не съм сигурна дали хората заради незнанието си не са проявявали агресия. Но нещата много се изостриха и всъщност почнаха, те измислиха, пак за политиците говоря, измислиха един торбалан в лицето на един гей човек. И понеже обществото, няма да ги обиждам, колкото и да ми се иска, нали, но колко трябва да си малоумен да си мислиш, че аз мога да заразя някого и въобще колко човек трябва да е малоумен, за да си помисли , че аз мога да заразя някого да стане гей. При положение, че 90% от хората около мен са хетеро, как пък никой не успя мен да мe зарази да стана хетеро. И това е изумително. И тия всички тъпотии, най-лошото е, че те им вярват. Те истински им вярват, по въздушно-капков път да заразим хората с гейство. Това е страшна тъпотия.

Освен „Спартакус“ и „Кайо“, които спомена, имаше ли други места, виртуални например?

Ами, не. Аз никога не съм… може да е имало, но аз не ги знам. Не съм много фен на виртуалното пространство, ако трябва да съм честна. Защото това, което прави виртуалното пространство, е, че ни кара да си живеем в главите. А животът всъщност реално се случва извън нас. Той се случва физически, тук и сега, в момента. Това, което прави виртуалното пространство, е да ни качи цялата енергия в главата. Почваме да мислим, да се притесняваме какво ще кажат хората, как ще ни възприемат… пък те сега почнаха и филтри да слагат и всъщност ти виждаш една снимка на една жена, а като я видиш на живо и си викаш „а-а-а, може ли да дойде сестра ти“, щото разликата е грандиозна. И така. Не съм никога употребявала, аз лично, не съм влизала в приложения някакви за запознанства.

Може би това сега е разликата между срещите между лесбийки в днешни дни и в по-ранните години 90-те, 2000-ни?

Ами да, защото в по-ранните години се срещаш физически с човека, обменяте истинска енергия и всичко минава през комуникацията, а пък сега… Всъщност ти изграждаш един образ в главата си, има и хора, които се влюбват дори без да са виждали човека отсреща. Вероятността да си влюбен в идеята за човека, а не в него, е много голяма, те, хората, го правят на практика и в живота си, физическия имам предвид. И е много, много важно да присъстваме, ‘щото в противен случай създаваме грешен образ за човека срещу нас и истински се влюбваме в идеята за него. И когато се получи разминаване между образа и действителността, нещата се сгъват и става кофти. 

Не знам дали е релевантно да те питам в какви среди се движиш – основно ЛГБТИ или всякакви?

Както всички нормални хора, и аз си имам балон. ЛГБТ, имам една компания, аз им викам „хетерките“, една компания жени, които са 7 – 8 човека, на къмпинг „Градина“ се запознахме и там почнахме да излизаме заедно, разкошни са. Така че имам всякакви хора около себе си, не съм обградена само от наши хора.

А ходиш ли на експлицитно куиър събития в свободно си време и защо?

Ходя, когато имам интерес да ходя. Не ходя, защото има събитие и аз трябва да съм там. Ходя, когато ми е интересно.

Кога за първи път изобщо чу за Прайд събитие тук или в чужбина?

Ами, на първия Прайд.

Какво си спомняш от него?

Аз бях на първа линия. Всъщност има една видео, една снимка как метнаха „Молотов“ и снимката е една резка през цялото. Беше на канала, на „Евлоги Георгиев“. От край до край огън и ние сме отзад, на около метър и половина, те почти в краката ни метнаха „Молотов“. Да, беше ужасно. На първия Прайд беше много неприятно. Всъщност нацитата бяха повече от нас. Ние бяхме 45 човека и полицаите бяха повече от нас. Бяха ни заобградили, бяхме като овце на кланица. Беше отвратително усещане, защото вървим по канала, двайсетина ултраси се бяха натръшкали долу на тревата и ние вървяхме по „Евлоги Георгиев“ отвсякъде заобградени от полицаи и от всяка възможна пряка изскачаха ултраси. Беше отвратително усещане. Това беше първия Прайд.

Смяташ ли, че нещо се е променило като диалог в обществото и в медиите оттогава досега за 17 издания на Прайд?

Ами, Прайд в момента вече е едно събитие, то продължава да е протест от наша страна. Хората смятат, че е празненство и ние се опитваме да го направим такова. Истината обаче е, че е протест, защото в България все още нямаме равни права по много въпроси. Телевизиите не ни правят много голяма услуга, защото те показват кадри от Прайд в други страни и любимите им кадри са на гей мъже, облечени в кожени костюми, и това е настройване на обществото. Абсолютно съзнателно настройване на обществото. И като започнат да пишат разни коментари как ние едва ли не ходим с пера в задника по време на Прайд… И аз задавам въпроса „Ти на колко Прайд събития си бил?“ , “А ми не, аз гледам телевизия“. Ами не, не гледаш телевизия, просто нищо общо няма това, което се случва реално с това, което показват по телевизията. Всъщност Прайд е, би трябвало и поне в развитите страни, Прайд е едно парти на целия град. И икономиката на града се развива изключително добре в рамките на събитието, защото това събитие се посещава от много хора от различни страни и градове. Това покачва покупателната стойност в града. Така че Прайд, откъдето и да го погледнеш, е печелившо събитие. Освен в България, разбира се. Щото тука ние има много голяма вероятност всичките да ги заразим, те всичките да станат гей и ако това се случи, ние няма да можем да правим Прайд. И те: „ние защо не си направим хетеро Прайд“, ами направете си бе, ама вие хетеро Прайда си го живеете, на ежедневна база. Любимото ми на мене е „аз нямам нищо против тях, само да не ми парадират“. В същото време, ако излезем на улицата и видим, макар че, сега като се замисля, това не съм го виждала отдавна – да стоят хванати за ръце двойки мъж и жена… Не знам, нещата се променят. 

Към по-добро или към по-лошо?

За съжаление, мисля, че се променят към по-лошо. Имам чувството, че физическият контакт намалява между хората, благодарение на виртуалното пространство, и след 30 години ще ходят с тия 3D очила и там ще се случват някакви неща. Но това е положението.

Как би описала това да си лесбийка в българското общество?

Ами, с четири зъба по-малко. Така бих го описала.

Тоест си срещала хомофобия в лично качество. В какво се е изразявала?

В тупаник в устата се изрази, четири зъба по-малко, ходене на зъболекари. Лошото е, че и зъболекарите не стават в България, щото сега пак тръгнах по зъболекари. Аз живеех в един балон, в който смятах, че няма хомофобия…до случката с тоя нещастен човечец. Просто наистина мислех, че няма хомофобия, но да те ударят посред бял ден, в неделя следобед в 4 часа, докато се разминаваш. Да те догони и да те удари, просто защото дишаш, е изумително, наистина изумително. Но както и да е. Ще мине и ще замине.

Получи ли някаква справедливост за това нападение?

Ами не, не съм получила. Не можаха да го открият. Уж не можаха да го открият. Според мен много добре знаят кой е. Защото той живее в квартала и ако аз се бях заинатила, щях аз да го намеря. Аз питах една полицайка дали мога аз да го намеря и тя каза „да, само не го бийте“. И викам „тоест вие ми давате позволение аз да извърша граждански арест? Да го задържа и да ви се обадя да дойдете да го приберете?“. Тя каза „да“. Викам „чудесно“. И така. Аз вярвам, че всяко нещо се случва с причина и вярвам също така, че справедливост има. Дори тя да не е под формата на задържан човек в арест. Шефът, дето се вика, си знае работата.

А как се справяш с хомофобията като цяло? Не просто физически атаки, ами дискриминацията?

Дишам дълбоко, как да се справя. То няма какво да се направи много, в смисъл, аз правя каквото мога, говоря за това, правим „Смей се с GLAS“. Там текстовете са малко активистки, то няма как да е друго, щото ние тоя живот го живеем, дето се вика. Не знам, това, което аз се опитвам да направя и затова пиша и постове във фейсбук и участвам в „Смей се с GLAS“, аз мисля, че това, което би помогнало, е да се опитаме да обясним на хората, които са неутрални. Защото според мен има една голяма част, те са и най-шумните, които най-много мразят гей хора, най-често доказано са латентно хомосексуални, но много ги е шубе просто да направят крачката, да скъсят разстоянието. Има и хора, които са наши привърженици. И между тия два лагера има едно много голямо количество неутрални хора. И ако тези неутрални хора разберат, че всъщност ние сме нормални хора и не искаме нищо повече от тях, искаме точно толкова, колкото имат и те, може би нещата биха могли да се променят. Не знам кога ще стане, дали ще стане, надявам се.

Мислила ли си да емигрираш някога и защо реши да останеш?

Не, не съм мислила да емигрирам. На мен си ми харесва тука. 

Преди малко докоснахме леко темата – смяташ ли, че на лесбийките се обръща по-малко внимание, отколкото на останалите ЛГБТИ хора и защо?

В смисъл по-малко агресия има към тях или как, не разбрах въпроса?

По някакъв начин, дали има нещо по-различно в преживяването на това да си лесбийка примерно, спрямо това да си гей мъж например…

О, да, да, има. Аз мисля, че по някаква причина, ако трябва да съм абсолютно честна и обективна, гей жените са най-облагодетелствани. Защото всички мъже, на всички хетеросексуални мъже любимата им категория e lesbian. Това, че порното няма нищо общо с реалния живот, това е друга тема, но мисля, че повече, в пъти повече агресия има към гей мъжете. За транс хората да не говорим, там е… централно не ги разбират. И да, мисля, че при нас като че ли е най-добре. Зависи кой тип лесбийка си, защото аз го отнесох, но мен тоя мен ме нарече „пед** долен“, така че той ме е взел за мъж най-вероятно, затова ми изби зъбите. Но това е положението.

А какво би искала от живота си тук в България? И какво би искала да се промени като цяло в страната за теб и за хората като теб?

Аз имам много приятелки, които имат деца. Гей двойки, които имат деца, и ми се ще да почнат хората да се държат нормално и да нямаме ние притеснение дали някой, някое дете няма да нарани наше дете, защото родителите му са дебили и са му наприказвали неща. Защото децата нямат… за децата всичко е чисто. Те не са предубедени и на тях като им кажеш „тези две какички се обичат и са заедно“, за тях всичко е окей. Ако можехме като че ли малко да оставим децата да бъдат деца, без да ги караме да вземат страна, без да ги възпитаваме в това да бъдат агресивни към различността, може би нещата ще са по-различни и ще се променят.

А за какво мечтаеш в личен план?

За какво мечтая?! Хм, да не ми се налага да се занимавам с глупости. Като се замисля, май нещата, за които мечтая, ги имам – да, спокойствие, здраве, да правя нещата, които обичам да правя, имам любов, май си имам всичко.

Има ли нещо в тебе, което остава скрито от другите хора обикновено, което ти би искала да видят в теб?

Не. Аз съм ходила по семинари и терапии сто години, за да изразявам себе си такава, каквато съм. Така че не мисля, че има нещо, което бих искала хората да знаят за мен. Плюс това, това, което знам аз, е, че имам, той, шефът ми го е дал това, имам излъчване, което кара хората да стоят на около метър разстояние от мен. Което мен ме устройва идеално, защото аз мога да избирам кого да допусна и кой да стои надалече.

А с какво се гордееш?

С всичко се гордея, ако трябва да съм честна. Защото пътят, който съм извървяла, хич не е лесен, не е бил лесен, но си е струвал всеки сантиметър. Не бих променила нищо. 

С какво се различават според тебе младите лесбийки? Тези, които сега са на 19, 20, на 30, дори на 40 от хората, лесбийките на твоята възраст?

Те на 40 са много близо до моята възраст. По-скоро, ако искаш да теглиш черта, трябва да я теглиш до 30, там някъде се променят нещата. Какъв беше въпросът, че го забравих?

С какво се различават по-младите лесбийки от лесбийките на твоята възраст?

С какво се различават, не знам… най-вероятно хората на моята възраст са по-емоционално интелигентни, щото този вид емоционална интелигентност, тя идва с опита, не можеш да я научиш. Просто сме живели в различни времена и смея да кажа, че младото поколение, тия които са на 18 – 19, в момента имат толкова много информация, че оттам се получава и това разминаване според мене. Затова не присъстват, затова не живеят тук и сега просто защото те са в телефоните си през цялото време. В телефоните се случва живота им, всъщност те живеят там, моето поколение не е така. При моето поколение и жените на около 40 може би нещата стоят по много по-различен начин, но то е поколенческо, не е до гей или хетеро. Просто поколенията са различни. Което е нормално. Нормално е да има такива разлики. Ако нямаше, човечеството щеше да си е останало още на режим на тока и на опашки за олио. 

А с какво ти беше по-различна на 20 и на 30 от това, което си сега?

Ми бях много незряла, неопитна, рискувах повече, като че ли… Аз винаги съм правила нещата, които харесвам, честно казано, или може би нагласата ми е била такава да харесвам нещо, което правя, за да не се чувствам натисната. Щото не обичам да се чувствам натисната, не знам.

Какво би казала на по-младото си аз, ако имаше възможност, от сегашната си перспектива?

Много добре се справи! И бих му благодарила, между другото, бих й благодарила на младата Галя. За усилията и за крачките, за пътя, който съм извървяла. За куража, за силата, за вярата. 

А на себе си след 10 години?

Ами бих казала „продължавай да се грижиш за себе си, както се грижиш в момента“.

Имаме един финален въпрос към тебе, искаш ли да кажеш нещо или да дадеш съвет на следващото поколение лесбийки?

Ами, просто да следват себе си и единственото нещо, което аз бих казала: научете се да присъствате. Когато присъствате в живота, той не се изхлузва от ръцете ви. Не върви покрай вас на забързан кадър. Просто присъствието е изключително важно нещо. Научете се да присъствате.