.png)
Благодаря ти, че дойде да си поговориш с нас. Нека да започнем само с няколко кратки думи за теб – как се казваш, на колко си години, откъде си?
Благодаря, че ме поканихте! Надежда се казвам, на 40 години съм, от Благоевград съм – от едно кварталче покрай една река, Струма. Да кажа нещо повече за себе си… Имам син на 15 години. Живея абсолютно самостоятелно, с него. Смея да твърдя, че съм напълно самостоятелна в живота си, в решенията си, в изборите си и много се радвам от това.
В Благоевград ли израсна?
В Благоевград израснах, до 12. клас. След това отидох да уча в Спортната академия, кинезитерапевт съм всъщност по професия. Занимавам се с кинезитерапия откакто съм завършила, което е вече приблизително 20 години. Също така отскоро работя и като пилатес преподавател, това е новата ми страст. Обожавам да преподавам пилатес и съм в спорта постоянно – обичам да спортувам, обичам да слушам музика, непрекъснато съм със слушалки. Не че си ме питала това нещо, ама понеже трябваше да разкажа малко за себе си… Та национална състезателка съм по софтбол, а софтболът не е много популярен спорт в България особено, но е супер интересен – много е забавен, на открито, само със жени [смее се].
Добре, нека си поговорим малко повече за твоето детство. Какво обичаше да правиш като дете, от тогава ли се роди страстта към спорта?
Да се върнем към детството, да… Ами, израснала съм с брат – по-голям, и двама братовчеди. Така че непрекъснато се състезавах с момчетата – да съм бърза като тях, да съм добра като тях, да се катеря като тях и да не изоставам, защото иначе нямаше да ме взимат в отбора по футбол… Футбол лятото, колела, бели… Катерене по дърветата, падания, охлузвания, наранявания – няма проблем, Надето става и продължава. Така че да, с момчета съм израснала предимно, за което съм благодарна всъщност, защото се научих да не се оставям, да не страдам прекалено дълго време както виждах момичетата, че го правят и играят на някакви скучни игри с ластици и куклички, и само ролеви игри, а трябваше да има екшън, много екшън да има. Така че съм много щастлива с детството си всъщност, това което ми даде то.
И в тийнейджърството си така си беше, дива и буйна?
В тийнейджърството още по-дива, защото вече момчетата, така да се каже, ги превъзхождах в доста отношения, вече със сигурност бях по-бърза от тях и доста по-добре се справях от тях в много отношения. Включително в това да привличам момичета повече от тях. Така че в тийнейджърството просто избухнах за първи път. В живота си, разделила съм го на десетилетия, на периоди. На всеки десет години има експлозии, някакъв обрат, така че в тийнейджърството беше първата експлозия, тоест буф! Това да разбера всъщност какво обичам да правя и да не се притеснявам от това, около мене да се създава една такава енергия, едно завихряне, това много ми доставяше удоволствие тогава.
Това как се отразяваше на периода ти в гимназията, имаше ли проблеми с учители, може би точно заради тази лудост?
Всъщност бях много старателна ученичка, имах стипендия винаги, много ученолюбива. В 10. клас се влюбих в учителката ми по френски, не знам, сигурно и преди мен са разказвали същата история с учителки и влюбвания, но както и да е. Учителката ми по френски, невероятна жена. И започнах да пиша поезия, това беше първото ми така вътрешно съумяване да изразя себе си по някакъв начин, защото иначе съм много… не умеех да боравя много с думи, повече съм с действията, повече екшън да има. Но тогава открих в себе си тази лирична част и много ми хареса, изключително много ми хареса. И всяко влюбване оттогава ми е свързано с поезия. Много обичам да пиша стихотворения. Въпросът какъв беше всъщност?
Как ти се отразяваше твоята буйност?
Как се отразяваше? [смее се] Много добре. Много благотворно ми се отразяваше в училищната среда, беше супер, с момчетата сме равни, момичетата ми бяха интересни, определено ми бяха интересни, но ги чувствах като същества, които имат нужда от закрила, така че се изявявах малко като мъжкарана тогава. Трябваше да ги защитавам едва ли не. Да, това е за тийнейджърството накратко.
Значи в гимназията си осъзнала това влечение към жените. Всъщност кога се случи, по-рано? По-рано ли го почувства?
Значи, това с чувстването… съм си го почувствала не помня кога със сигурност. Но това с осъзнаването отне време. Първо, имах много вътрешна борба с това да си го призная пред себе си. Знаех, че съм различна, гордеех се с това, че съм различна, но не знаех защо съм различна, какво толкова съм различна… Изпитвах много смесени чувства към момичетата – тоест хем ме дразнеха, че са „слабия пол“ и винаги имат нужда от помощ и са зависими от момчетата. Момчетата са какво? Просто са мъжкия пол, но това не ги прави по-силните в никакъв случай. Много често се озовавах в такава сцена, в която аз се опитвам да помогна на приятелка, съученичка, да ѝ помогна да премине през страданието си от разбитото сърце или еди-какво си, някакви представи за любов. И всъщност тогава разбрах, че имам нещо повече да дам на момичетата, на жените, не просто да ги успокоявам и да ми плачат на рамото, а всъщност мога да ги обичам много, много мога да ги обичам.
А кога за първи път чу или видя нещо, свързано с хомосексуалност? Кога разбра, че такова нещо съществува наистина, във външния свят?
Ами, всъщност никога не съм търсела да се отъждествя с нещо, никога не съм се притеснявала да се опитам да си го обясня или да търся някаква общност, към която да принадлежа, за да мога да се изявя. Тоест не съм се интересувала от това по никакъв начин, но да отговоря на въпроса ти – когато дойдох в София, в Спортната академия – тогава беше школовката в лесбийството със сигурност. Тогава се събирахме на групички, кой от футбол, кой от бокс и имаше такава общност. Тогава разбрах, че има повече и се събират на групички, но това не ме е привличало никога, да ти кажа честно. Не съм търсила да се приобщавам. Повече харесвах да съм си сама за себе си тогава, в тоя момент. Но тогава разбрах, че го има. Не е рядкост, не е кой знае какво нечувано, невиждано, но нямах нужда от това.
Преди да се преместиш в София, още когато си живееше в Благоевград, живеела си заедно с родителите си, предполагам. Какви ви бяха отношенията, имаше ли теми табу вкъщи, как те отгледаха?
Естествено, че имаше теми табу вкъщи. Кое семейство няма тема табу… И всъщност най-належащите и най-актуалните теми винаги са били табу, така че семейството… да, травми, неприемане, криене, страх, това е било постоянно, но да, всъщност сега, в последните две – три години разбирам колко ми е липсвало да говоря с тези хора за това. Много липсваше диалогът. Ако тогава просто някой беше пристъпил към мен, да ми каже „така и така, виждаме те как изглеждаш, не знаем защо не говорим за това, кажи ми как се чувстваш“. Елементарен въпрос – „как се чувстваш?“. Просто ако някой ме беше попитал, може би щеше да се развие по различен начин моят живот, но това, че не се говореше за тая тема… знаех, че все едно е нещо неправилно. Нали, усещам, че това съм аз, разбирам че не съм приета в семейството си и го приемам. И започвам да живея по тоя начин – тайно, скришом и така нататък. Така че в семейството приемане не е имало, даже на много по-късен етап, сега, в последния ми взрив, в последния ми обрат в живота, те се обърнаха срещу мене, беше много болезнено. Така че много консервативно семейство. Спомням си последно се върнахме от един летен лагер на Спортната академия, ходихме да се учим да ветроходстваме, да гребем и да плуваме и се върнах с много, много къса коса, изрусена. Просто да ме видиш и от един километър, ще ти стане ясно. Всеки ден ме виждат, не е нещо, което съм се опитвала да скрия. И баща ми ми каза: „Повече не искам да се подстригваш така“. Това беше много тъжно тогава, много тъжно. Ама, да, просто мълчание, пасивност. Много.
Този опит, който имаш със собствените си родители, отразява ли се по някакъв начин върху теб като родител и твоите отношения?
Със сигурност. Абсолютно открита съм към сина ми. Всъщност той донякъде е основната причина аз да съм тука и да съм толкова открита, защото той в един много уязвим период от живота ми се оказа единствената ми опора. И тогава разбрах, че не ми трябва нищо повече. Всъщност неприета от семейството ми, от роднини, от близки в момент, в който се чувстваш много самотен. Споделих с него, че повече не мога да водя този начин на живот с баща му, и че просто си тръгваме и повече няма да се върнем. Така и стана, излязохме от тая врата и повече никога не се върнахме, но бях напълно открита с него защо, как и така нататък. Обосновах се и той каза: „Е ми, ти за мен си същия човек, какво значение има?“. И всъщност тогава разбрах, че това, че другите са ограничени не означава, че аз трябва да се ограничавам заради тях. И това беше най-хубавото нещо, което ми се беше случвало дотогава. След 10 години опити да влезеш в ролята и да оправдаеш очакванията на всички останали (това е загуба на време). И оттам се отприщих и ми е много добре.
Много се радвам. А какво е да отглеждаш дете самостоятелно, без втори родител? Трудно ли е? Какво срещаш най-често като препъни камък или нещо, за което се притесняваш, най-вече защото отглеждаш дете сама? И също така като куиър родител, това седи ли някъде там в пространството, излиза ли в някакви моменти, може би на родителски срещи или нещо подобно?
Питаш ме за живота ми в момента, да. Всъщност, за да взема това решение ми отне много, много смелост. Много съм благодарна на организация „Действие“, не знам дали тука могат да се говорят такива неща, но изключително съм благодарна конкретно на адвокат Деница Любенова. Ако не беше тая жена, нямаше нищо да се случи. Всъщност, излизайки от онзи свят, в който си се вкарал защото айде, нормално, нали – жената ражда, там мъжът, салатите, ракиите, отиваш на работа, прибираш се. Да, обаче не се чувствам окей, прибирам се, ходя на работа, обаче не се чувствам окей, аз не съм на себе си. Нещо не е наред, нещо не работи, нещо не е както трябва. Вътре се разяждам. И точно в тоя момент, разбира се (то съдбата си знае работата, по-късно разбираме, че не е съдба всъщност, ами ние сами си го пожелаваме), се появява една жена, която просто ме взривява. И ме изкарва от целия тоя балон.
Говорихме си за балон, много балони, много обичаме сигурността, много обичаме уж всичко да е нормално, да е спокойно и много свикваме с това и всъщност губим връзката със себе си. Много страдах, много, много, ужасно много страдах, просто се загубвах, всеки ден се загубвах повече и повече. И тая жена се появява и направо ми взима акъла. И си казвам „не, това е моето, няма кого да заблуждавам, най-вече себе си“. Така че първата стъпка е да си признаеш сам пред себе си, това е най-големият ужас и си казах „не, това е мойто и няма кого да заблуждавам, най-вече себе си“. Така че първата стъпка е да си признаеш сам пред себе си, това е най-големият ужас, първо е “добре, аз какво правя оттук нататък? Ще живея заради другите, ще се правя на щастлива и ще влизам в някакви норми, и така нататък рамки?”. Ако искаш да го играеш така, играй си го, колко време ще изкараш и издържиш пак си е твоя работа, но това не беше определено моето.
Всъщност обявих тогава на родителите си вече официално – значи, 35 години не сме говорили за това, въпреки че то се вижда и темата е болезнена, и казвам: „Хора, детето ми е на 10 години. Спирам вече да живея заради другите, включително заради вас“. Определено много са ми повлияли на това как ми се е развил животът, можеше много по-рано всичко да ми се случи всичко, но няма значение. Това няма никакво значение. Та това беше първото ми откриване пред тях. Толкова късно, толкова късно, защото тая тема е била табу. И „не, у-а, тука, ти… забрави за нас, ние не сме ти родители“ – супер болезнено. Добре, няма проблеми. Аз обаче се чувствам окрилена, защото имам любов и знам, че се свързвам със себе си, няма какво да стане. Само нещо хубаво ме очаква. Бях 100% сигурна, просто се докосваш до най-истинското. Много красив момент – нямам подкрепа от родителите, нямам подкрепа от роднините, направо е… много зле положението.
Излизам на улицата, не казвам на работодателя си „така и така, напускам мъжа си, защото съм срещнала жена“, просто му казвам „тука има една промяна в живота ми, много драстична, подкрепяш ли ме или не?“. Лоялна съм към него. Така че помощта от приятелите в тоя момент е най-важна, много съм благодарна за това, че имам такива изключителни приятели, но пак много се разсеях, много се отвличам, въпросът ти беше свързан със…?
Въпросът ми беше свързан с теб самата като родител…
А, да, да, да.
…и като куиър родител.
…и за настоящия момент. Страхове има много, да. И тогава реших да се свържа с Деница Любенова. Разбрах, че няма да станат така нещата – аз си мисля едно, обществото си мисли друго, явно ще трябва да се изправяме пред още един страх. Първо е страхът пред себе си, второ е страхът пред най-близките ти дали ще те приемат и трето, обществото, това е лудница вече… Там е много голям филм, честно, честно ти казвам, много голям филм. Трябваше да се явявам пред социалните с детето ми, за да ме видят дали… Не знам, не знам какво трябваше да се случи в тоя момент, но ходихме на нещо като… не е изпит, не е диалог, не знам как се нарича, някаква мизерия там, беше супер гнусно, супер отвратително беше. Но нали системата трябва да те изпита ти дали всъщност можеш да упражняваш родителските си права, адекватен ли си. Това, че си гей прави ли те лош родител? И през цялото време това двоумение дали постъпвам правилно. Какво се случва, аз мога да си мисля, че всичко е наред, обаче откъде да знам – аз дали му влияя зле, дали не му влияя зле?
Тоест социалните също знаеха за твоята сексуална ориентация?
Е ми, то трябваше да се направи съдебно, как се нарича, не знам термина. Трябваше пред съда да се изясним с моя партньор, тоест аз да взема родителските права, да упражнявам родителски права като такава, каквато съм се заявила. Да, гей съм. Да, и какъв е проблемът?
Не мога ли да съм родител на това дете? Всъщност се оказа, че естествено, че мога, но беше много страшно. Трябваше да си разкажа цялата история, едва ли не с колко жени съм била… Вкъщи дали е достатъчно топло, чисто, не знам. Тия хора не знам какво си представят. Тоя чиновник беше един голям, набит мъж и само като прочете каква е темата на срещата, ме погледна много странно [смее се]. Но в крайна сметка, почваме да си говорим – не съм опасна, камо ли за детето ми. Питаха го и него „как се чувстваш, добре ли си?“, това-онова и той каза „да, супер съм, всичко е точно“. Не знам, това беше първият ми сблъсък със системата и след това, след като мина всичко, много се успокоих. Просто защото… не знам защо тая оценка, тая външна оценка защо толкова много ни влияе.
Може би защото живеем в нея.
Да, живеем в нея, така е, живеем в нея, но не трябва тя да ни е определяща. Това вътрешно усещане, то е най-важно, то е най-водещо. И много, много се радвам, че се доверих на себе си. Щях да съжалявам цял живот.
Преди малко, като се отклони от темата, спомена нещо за приемане и себеприемане. В този ред на мисли, как се определяш ти самата? Чух преди малко „гей човек“, „гей жена“. Използваш ли думата „лесбийка“ за себе си и какво мислиш за нея?
Използвам думата „жена“ за себе си. Не съм много в час какво е queer, gay, lesbian… Да, ясно ми е какво е, но какво точно се крие зад всичките тия понятия, не знам даже защо има толкова много понятия. Възприемам се като „жена“ в момента, да. Не бих се обидила, ако някой ме нарече „лесбийка“, лесбийка съм. Но не казвам за себе си, не се определям като… Не обичам такива категории.
Имаш нужда всичко да е по-отворено.
Ами, да. В крайна сметка това е общочовешко, хора сме. Ти си една, аз съм си друга. Няма значение. Всеки може да се нарича както си иска.
Добре, нека изместим фокуса на разговора в малко по-различна посока. Разбрахме вече за учителката ти по френски, но кога се влюби за първи път наистина?
Ейй, влюбих се в една приятелка, с която карахме колела [смее се гръмко]. Тогава даже не знаех, че това е влюбване, обаче толкова хубаво се чувствах, когато съм с нея и караме колела, нищо не ме интересуваше. Където искаше да отидем. „Отиваме да берем череши“ – отиваме да берем череши. Отиваме там на ЖП линията да гледаме влака – няма проблем, аз просто съм опиянена. Не съм знаела, че е влюбване, сигурно съм била 4. клас, не знам [смее се гръмко]. Да, това беше единственото момиче, което не обичаше да си играе на куклички и на някакви такива измислени работи, пасивни. Обича да кара колело, беше си момиченце. В смисъл, не си представяй аз да съм с рокличка, с поличка, с такива чорапки дантелени и сандалки, като ти казвам „мъжкарана“ – много често ме бъркаха за момче, не знам, сигурно до 12. клас ме бъркаха за момче. Та може би тогава да съм се била влюбила, откъде да знам в 4. клас, даже не мога да си представя на колко години съм била тогава. Но тогава го усещах, усещах го това момиче, че ме привлича по много специфичен начин, не е просто да си играем на някакви неща, на коски, на гоненица, на криеница. Да, та може би тогава, но никога не съм се осмелила да си го призная. Това е нещо, с което се сблъскваш за първи път и ти изобщо не знаеш какво става. Изобщо лудница. Това усещане започнах да го намирам все по-често с други момичета, съученички, приятелки, но не знаех какво да правя с него, нямаше с кого да говоря, просто около мене никой не изглеждаше по тоя начин, а вкъщи не ме питат как се чувствам и аз не знам какво да правя с това усещане и просто си го държа вътре в себе си и си го… и си го тая и то си нараства все повече и все повече и вече в пубертета – избухване.
Първата ти връзка по това време ли беше?
Първата ми връзка? О, връзка, чак пък връзка не мога да го нарека, но първата ми връзка да е била във… Какво значи връзка? Тоест да сме се целували, да сме се натискали, да сме правили някакви такива неща ли?
Е, сега, това което ти би определила като връзка. Когато има нещо по-константно може би.
Това, което аз бих определила… Хм, тогава ще отидем към 7. – 8. клас, не знам. Там някъде. Имаше една моя съученичка, която много исках да спасявам от момчетата, които не я харесваха, защото не е толкова красива, не е толкова богата. Обаче тя е супер готина, в смисъл, когато си говориш с нея – страхотно, просто това е най-ценното във взаимовръзката – общуването. Когато имате теми, за които да говорите и не знам… ей тая близост ме привлича в жените, тая близост, освен женствеността. Това общуване и тоя контраст как една жена може да бъде еди-каква си и еди-каква си и всичко да бъде съвкупно, това е направо невероятно, някакво вселенско е. Съвкупност от някакви много, много усещания, има много различни жени. Та тогава може би да е била първата ми така, по-осъзната връзка, въпреки че за нея беше първата интимна близост с жена и беше малко странно, защото аз трябваше да се чувствам… не знам, не че трябваше да се чувствам, не ми беше комфортно, честно казано. Но да кажем, че тогава се почувствах за първи път във връзка с момиче, да.
А срещала ли си несподелена любов?
Оф, каква тема. Несподелена любов [смее се]. Даже наскоро имах една несподелена любов, леле, колко си я страдах… Несподелена любов, да, срещала съм, но това е било, защото не е любов. За да има споделяне, трябва да има някакви пресечни точки. Просто съм си фантазирала за някакви неща и затова е било несподелено. Всъщност имам една несподелена любов, която остави отпечатък в мен, но с добро чувство го казвам. Всъщност след тази несподелена любов, нещата се промениха драстично към по-добро за мене, защото разбрах, че другите не са длъжни да откликват на това, от което имаш нужда. Ти си този, който трябва сам да го направи за себе си. Не трябва да затормозяваш другите, отсрещния, партньора си, с това ти какви очаквания имаш. Погрижи се първо за себе си, обичай достатъчно себе си и след това ще станат нещата. Та, това ми беше много сериозен урок, много дълго време ми отне. Всъщност три години ми отне, докато се възстановя и докато разбера. „Добре, защо не ми се получава, давам всичко от себе си, просто давам наистина всичко от себе си, но не се получава“. Всъщност тогава започнах и да ходя и на терапия. Много помага терапията. Терапията е задължителна. Трябва да се грижим за психиката си, за физиката си, защото, ако не се грижим сами за себе си, няма как да влезем в здравословна взаимовръзка с отсрещния. Няма какво да дадеш. А, пак се отклоних…
Това е нещо много ценно, което ти казваш, така че…
Ми това е общо взето житейският ми опит.
Нека да оставим темата за любовта на тази позитивна нотка…
Айде, оставихме я.
…и да се преместим към общността. На какви места се събираха лесбийките, куиър жените, жените, които харесват жени (както и да се определят те) в твоите по-ранни години. Младежки или пък като вече млад зрял човек?
Пак казвам, че не съм имала нуждата да принадлежа към някакво такова по-голямо групиране, не съм имала тая нужда. Но да, пак в студентските си години всъщност започнахме да ходим по разни барове. То какви барове, то имаше един бар [смее се]. И може би в момента има само един бар, може и повече да са. Да, не беше… нямаше показност. Как го казвам „нямаше“, като че ли е било толкова отдавна. То и в момента няма показност, не знам. Още ми е странно, като наблюдавам хората около мене как се притесняват, когато аз съм открита и откровена и просто целувам приятелката си в метрото или се държим за ръка. Защо не? В смисъл? Какво има? Те се смущават. Има го този страх, има го това неприемане все още. Така че къде не знам, в някакви барове сме се срещали, но после какво? Излезеш на улицата и вече не си бил в тоя бар. Много се дразня на такива работи. За вътре в бара си такъв, обаче извън бара не си такъв. Не става, не ме кефи това. Така че не съм ходила по някакви куиър, то не е имало куиър събития или аз не съм се интересувала, не знам. Изобщо не мога да си спомня за такова нещо. Ходила съм в бар Essence примерно. И сме играли джаги и там сме се забавлявали и оттам нататък не мога да се сетя нещо друго много лесбийско нещо. Естествено, със софтболния отбор – всичките софтбoлистки не, ама айде 90%... Така че може би там съм спасявала положението за това да се приобщавам, да. Но както и да е. Не знам, на тоя въпрос не мога много изчерпателно да отговоря. Не мога да дам някаква информация за това.
Не, не, това е окей. Предполагам, че това може би важи и за онлайн пространството. Била ли си част от някакви форуми по това време – BGLES, ICQ?
Не знам дали е имало такова нещо… BGLES [смее се]. Не, не съм знаела, че съществува.
Това е нещо, което ще бъде възобновено в скоро време, така че, когато го пуснат отново…
И какво ще се случва там?
Жени ще си пишат с жени.
Аз си пиша с жени и без да съм в BGLES форум, в смисъл?
О, да, да. Не непременно за запознанства, по всякакви теми. Ти каза преди малко, че това не е нещо, към което се стремиш.
Не, никога не съм се стремяла към това и никога не съм се прикривала. Аз работя постоянно с хора и никога не съм се чувствала неудобно от това какво ще кажа, как ще изглеждам, коя съм всъщност. Напротив, даже от другата страна получавам много, много добро отношение. Това, че съм искрена и че съм себе си. Не се опитвам да се прикривам, не се срамувам, по никакъв начин не се срамувам. Как ще се срамувам, защо да се срамувам? Не се притеснявам от колегите си. От това, че работя с хора досега не ми се е случвал някакъв проблем, защото аз работя в много близък контакт с хората, но съм абсолютен професионалист. Това никога не е било проблем, никой никога не ми е казвал „абе, какво става тука, какво правиш?“. В същото време съвсем открито говоря за това какво обичам да правя и как си прекарвам времето, с какви хора си прекарвам времето, и никога не съм намирала неразбиране. Не знам, може би когато ти сам се притесняваш от себе си, тогава и другите хора не знаят как да реагират. Но когато си абсолютно окей със себе си, защо да не получиш разбиране? Попадала съм в такива ситуации, в които в разговори или в някакъв момент, такъв по-деликатен някой се изказва такъв: „Е, тия гейове, тия лесбийки, е тия това-онова… е*ати, колко е гадно, гнусно и децата им… как може такова нещо?!“. И всъщност аз стоя срещу тях, те нямат проблем с мен, тоест те си противоречат. Изказват се просто така, автоматично за нещо, за дадена тема, заучено. В същото време към мен не показват това отношение. Тоест те самите не знаят за какво става въпрос. Има объркване, трябва да има яснота. Трябва да се говори за това нещо. Трябва, определено трябва да се говори за това нещо. Не сме само мъже, жени, деца, родители… хора сме. И трябва да се научим да общуваме, да имаме отношение един към друг и да се уважаваме. Това е изначалното човешко право. Как може да съдиш някого отсреща за това, че изглежда „така“, не го разбирам.
Кога за първи път отиде на Прайд, ходила ли си на Прайд?
[пляска с ръце] Да, ходила съм на Прайд! За първи път много късно отидох на Прайд – преди три години, преди пет години, нещо такова.
Каза преди малко, че има нужда да адресираме и да говорим повече за тези проблеми, затова ти задавам този въпрос.
Много навреме идва тоя въпрос. Всъщност това че съм толкова пасивна и нямам нужда да се чувствам част от някакво течение, общество… Всъщност разбрах по време на делото как е супер неудобно и как Деница [говори за адв. Деница Любенова, която я е представлявала в съда] се справя ежедневно с такива проблеми и се сблъсква с някаква закоравяла система. С някакъв организъм, който не работи, не е гъвкав изобщо. И си казах „*аси, тая жена е някакъв супергерой! Аз искам да й помогна, искам да направя нещо за нея, искам да се случват тия неща. Тя помага на мене, искам да помогна и на нея. Как мога да помогна на нея? Като съм част от това, което тя прави“. И отидох на гей парад преди три или четири години за първи път. Беше много забавно, беше супер, супер, супер яко. Да, това, че се чувстваш част от нещо по-голямо извън себе си е приятно, но не е задължително да принадлежиш към нещо такова. Трябва да можеш да се отграничаваш и да имаш тази индивидуалност и автентичност.
А какво е Прайд за тебе?
Какво е Прайдът за мене? Хм. Техно музика. Ами, Прайдът за мене е необходимост в днешно време. Трябва да излезем на улицата и да се покажем такива, каквито сме. Не сме застрашителни, просто се обичаме. И се забавляваме. И няма нищо лошо в това. Нека да ни видят хората. Нека да видят наистина какви сме. Ако искат да ни погледнат, нали. Те махат през терасата там някъде отдалече и едва ли не щом не ги пипаме, няма проблем. Трябва наистина, трябва повече да се говори за това нещо. Не знам какъв е подходът, не знам какъв е методът. Повече да… не знам, всъщност това е много сериозен въпрос, който ми задаваш и не съм мислила изобщо по тая тема.
Казваш „трябва да ни видят“ за това, че сме обикновени хора. Какво по-често виждат обаче?
Ами, не знам какво виждат. Какво си мислят, че виждат.
Какво според теб е общественото мнение? Медийното внимание, което се обръща върху куиър хората и Прайд изобщо, според теб какви идеи прокарва?
Не знам, аз не съм много политически активна. Не гледам телевизия именно заради тия гадости, които непрекъснато ти вменяват някакви неща. В смисъл, много, много съм анти това. Как да ни видят? Аз за себе си съм взела решение – виждат ме, когато излизам от тази зала, излизам на улицата и съм си аз, себ е си и не се крия, не се притеснявам. Как иначе биха могли да ме видят?
Спомена по-рано, че си аут и на работа, и въобще пред цялото ти обкръжение. Да разбирам, че не си срещала хомофобия, директни сблъсъци?
Директни сблъсъци не съм имала, надявам се и да нямам. И ако имам… какво да направя. Такива коментари от колеги, но пак казвам – то е много, много конфузна ситуацията, защото аз присъствам в тая тема; там съм – присъствам физически и те говорят за това нещо. Ето, стана въпрос за какво беше, имаше някакъв… не беше за гей парада, имаше нещо друго, някакво събитие имаше, на което исках да участвам и го заявих публично пред клиенти, пациенти и колеги. За какво беше, как мога да не се сещам? Някакво шествие беше с цел… имаше промяна в закона…
Може би протест, свързан с изменението в Закона за предучилищното и училищното образование?
Да, ето, точно това беше темата! Защото аз като родител на дете, което е 10. клас… Да, беше много гадно, много гадно беше. Как едва ли не е пропаганда и как го изкараха много лошо нещо. И заявих на всеослушание, че отивам на това шествие, защото откъде-накъде ще сме толкова ограничени, коне с капаци… Стига с тия работи, къде се развиваме, кога ние ще израснем като нация? Когато седим и наблюдаваме всичко в живота отстрани и никога не искаме да влезем вътре и да го изживеем това нещо. И как ни е любимото нещо да говорим отстрани, без изобщо да си правим труда и усилието да се опитаме да проявим разбиране! Обаче много ни е любимо, не знам дали заради манталитета ни може би, но съдим. Ужасно много съдим.
Получих веднага ответна реакция, точно по време на протеста имаше и антипротест за запазване на българското семейство, разбираш ли. Някакви такива работи, но пак е политическа игра, не знам там как се случват нещата, какъв е тоя шах, но колкото повече хора отидат, толкова по-добре. Трябва, да, трябва да бъда по-активна. Определено трябва да бъда по-активна. Не сама за себе си да играя като играч, опитвам се, ето, сега съм тук.
Чувстваш ли се добре в България?
В България дали се чувствам добре?! Добре се чувствам, защо да не се чувствам добре. Навсякъде се чувствам добре.
А мислила ли си да емигрираш?
Живяла съм на различни места. Опитвала съм, мислила съм си да емигрирам. Имала съм някакви планове за живот, ама живота не можеш да го плануваш. Чувствам се много добре в България всъщност. Много ми е добре. Супер съм, не ми липсва нищо.
Тъй като ти си се занимавала голяма част от живота си със спорт, това да си жена по някакъв начин отразява ли се в динамиката, в отношенията с останалите хора около теб? Имаш ли някакви наблюдения за различно отношение, конкретно в спорта?
Аз лично не, не съм се сблъсквала с такова нещо. Наистина, не.
Това е страхотно [смее се].
Да, не мога да кажа, че съм ощетена. Не, не бих го казала със сигурност. Не съм се чувствала по тоя начин. Но аз идвам от индивидуален спорт, който е по-различен. В отборния спорт не знам, винаги софтболното игрище е някъде в края на бейзболното игрище и нямаме dugouts [навеси] или някакви скапани чадъри. Aко има едно дърво, това ще бъде просто благодат за нас. Винаги, винаги, защо казвам винаги… двайсет години съм в софтбола и много-много не се дават пари за жените, ама не знам дали това има отношение към тоя въпрос, който ми питаш. Винаги сами си правим всичко, правим си игрището – заравняваме си го, задаваш. Ама сме окей с това, нямаме нужда да се грижи някой за нас. Така че не искам да се оплаквам от това изобщо.
А има ли мъжки отбор по софтбол?
В България няма мъжки отбор по софтбол, но иначе софтболът не се играе само от жени, а и от мъже също. По-популярното е бейзболът.
Да, но в България няма.
В България няма софтбол, има бейзбол. Софтболът е само Babes [усмихва се]. Това искам да го пуснете – „само Babes“, много ми е важно.
[смее се] Има ли нещо, което остава скрито в тебе, което може би хората не успяват да видят? Впечатлението ми е, че си достатъчно експресивен човек, но все пак ще ти задам въпроса.
Със сигурност има. Със сигурност има нещо, което остава скрито. Не се държа така, свободно и открито, защото искам всички да видят за мене и да разберат всичко за мене. Така съм си. Откакто съм открила тази връзка между настоящия момент и това ти какво правиш в този момент и какво ти е отношението… Не знам, трябва да си помисля за тоя въпрос много сериозно.
Ще ни пишеш после.
[смее се] Добре.
С какво се гордееш?
С какво се гордея… Гордея се с това, че най-сетне нямам проблем с това да се събудя, да се погледна в огледалото и да си кажа „е ми, на това съм способна. Това съм имала сила да направя. Това е достатъчно. Това наистина е достатъчно. Утре ще се опитам да направя повече”. Това да съумея да съм благодарна за всичко, което имам в днешния ден, да не съжалявам за нищо в миналото и да не искам много повече в утрешния ден. Мисля, че това вътрешно успокоение – много дълго време се лутах от едната крайност в другата, така че това ми е като гордост, защото много съм работила, за да стигна до това състояние, в което да съм окей със себе си в момента.
А за какво мечтаеш?
За какво мечтая? В смисъл за какво мечтая за хората по света, за какво мечтая аз?
Може да отговориш на което искаш, можеш да отговориш на всичко.
[въздиша много дълбоко]
Как си представяш живота си след още десет години, двайсет години, какво виждаш там?
Хм… [въздиша] Виждам себе си по същия начин – да се опитвам, да съм със същата нагласа. Никой не знае какво ще стане след 10 – 20 години, така че за какво мечтая… Мечтая си хората да имат отношение един към друг, да не са толкова отчуждени, да не се страхуват толкова много, да питат тоя човек, дето даже не го познават, „как си?“. В смисъл, в днешно време това много липсва и аз много страдам за това нещо. Всеки е вглъбен в собствените си проблеми, не може да излезе от тоя водовъртеж. Всъщност ние си имаме всички нас и можем във всеки един момент да откликнем един за друг. Това е безценно.
Каза, че си се лутала дълго време, докато стигнеш дотука…
Ей, как ги помниш тия работи [смее се]! Ще ми свършат нарчетата.
С какво беше по-различна на 20 или на 30? Какво би казала на себе си тогава?
Огромна разлика, в смисъл на 20, на 30, на 40… Сега влизам в 40-те. Ами, тая осъзнатост, за която всички говорят на 20 – никакъв шанс, никакъв шанс просто. За себе си не мога да кажа, че съм била осъзната на 20, даже и на 30. Била съм по пътя. Първо трябва да си изживееш всичките екстремности, всичките крайности, всичките щуротии и лудории, да си изпатиш, да си получиш шамарите на живота, да се отрезвиш, да се наместиш и тогава да си кажеш „добре, сега, какво правя?“; и ако тръгна, вече знам какво ще се случи натам. Хм, може пък да пробвам там – отиваш, получаваш си това, за което си отишъл и продължаваш. Важното е да не спираш, важното е да не губиш посоката. Трябва да си имаш посоката, вътрешната посока. Тая интуиция вътрешна. Не тоя ще ми каже какво да направя, не оня ще ми каже какво да направя, ами това си е моят живот. Никой не може да поема отговорност за твоя живот. Така че на 20 съм се опитвала много неща да правя, търсила съм се. Това си говорихме точно с една от първите ми приятелки – че всъщност сме намирали себе си една чрез друга, чрез взаимоотношенията си. Всеки си показва проекции, страхове, това налагане, това доминиране, така че… Това е двайсетте. Двайсетте – да пробваш от всичко и да видиш кое най-много ти приляга, с кое се чувстваш добре. Трийсетте вече нямаш толкова енергия да го правиш това [смее се], така че – малко по-обрано, но пак с тоя интензитет. А сега вече много добре знам какво искам, не е нужно да го търся някъде и знам че то съществува навсякъде, просто трябва да си отворен, да присъстваш във всеки един момент и да го видиш. Но за мене е огромна разликата. Сега съм много щастлива за това къде се намирам в момента и съм благодарна.
С този мироглед, който имаш в момента, в този етап от живота ти, какъв съвет би дала на по-младите куиър жени? Какво искаш да им кажеш?
Съвет?! Не обичам да давам съвети, освен ако не е професионален. В смисъл, за живота никой не може да даде съвет по-добър от онзи, който вътрешното усещане може да даде. Намирайте себе си и следвайте сърцето си.
Колкото и банално да звучи – трябва да сме честни към себе си, да не изневеряваме на себе си в никакъв случай. До последно да се борим за себе си и всичко ще бъде наред.