Теодора Дончева (Теч)

Много благодаря, че дойде! Нека започнем с няколко думи от теб – ако може само да се представиш накратко, как се казваш, на колко си години?

Ами, казвам се Теодора, на 43 години. Повечето хора ми казват Теч, не Теодора. И се занимавам с визуални изкуства, най-общо казано.

Къде си родена?

В Пловдив.

А там ли израсна?

Да. Първата година от живота ми я прекарах в Пловдив.

Само първата година от живота ти?

А, първата половина от живота ми, извинявам се [смее се], не знам какво говоря.

Как се чувстваше там, какво обичаше да правиш?

Ами, да рисувам общо взето. С това се занимавах основно и добре си чувствах. Пловдив е един така по-бавен град и ми отговаряше тогава на темпото.

Имаш ли любим детски спомен, за който се сещаш? Ако искаш да го споделиш с нас.

Любим… не мога да кажа, че имам някакъв конкретен любим детски спомен, обаче живеехме сравнително близо до Младежкия хълм и там има един козел, на който много обичахме да се катерим, една каменна скулптура.

А как премина тийнейджърството ти?

Ми, през 90-те, тоест в едни доста бурни времена, но мисля, че като цяло се чувствах горе-долу окей в средата си, тъй като учих в художествената гимназия в Пловдив.

Кога осъзна, че имаш влечение към същия пол? В училище ли беше?

Ами, в училище. По към горните класове на гимназията.

И какъв беше опитът ти със съучениците в училищната обстановка, в която това често рефлектира негативно върху гей хората?

Ами, аз не бях тогава, когато се осъзнах почти на никого…, освен на тогава най-близката ми приятелка в класа и като цяло може би тъй като в гимназията бяхме така малко по-особена групичка тийнейджъри, не съм се чувствала супер дискомфортно. Но така или иначе имах си някакви такива вътрешни терзания, свързани с осъзнаването ми. 

А кога изобщо за първи път чу или видя нещо, свързано с хомосексуалност? Разбра, че изобщо съществува?

Не мога да посоча нещо конкретно като някакъв момент. Защото със сигурност бих казала, че през повечето време на израстването ми тези теми бяха някак премълчавани, по-скоро между редовете. Като някакви примери за хомосексуалност от по-ранните ми години мога да се сетя за Мартина Навратилова и във вестник „Ритъм“ една статия за кийбордиста на Faith No More Роди Ботъм, който се беше тогава разкрил като гей. Но общо взето статията в „Ритъм“ беше едно мъничко каренце. И така, нямам някакви други спомени. Със сигурност това не беше тема, която присъстваше особено много – нито в медиите, нито в обществото.

А тези теми премълчаваха ли се и вкъщи, в семейната среда, с твоите родители? Какви бяха отношенията ти с тях по това време?

Отношенията ни бяха добри, обаче не сме обсъждали някакви интимни въпроси, съответно, да, не сме влизали в разговори. Което звучи така… така като го казвам звучи малко проблемно, обаче мога да кажа, че, от друга страна, никога не съм усещала никакъв натиск от родителите ми относно създаване на семейство, раждане на деца, „чакаме внуци“ или нещо от тоя род. Или как се нося, как изглеждам и какъв е външният ми вид. Защото имах разни такива моменти на ексцесии – примерно 9., 10. клас ходих с една строителна каска навсякъде.

Пазиш ли си я още?

В Пловдив, да, стои си.

А като каза за това как се носиш, как се определяш себе си, използваш ли думата лесбийка?

Не, не особено, по причина, че имам някакъв такъв… леко не ми допадат думи в българския език, които са от женски род и завършват на 'ка', защото много често звучат като умалителни и това малко е… не знам, има нещо твърде дълбоко, за да го разчепквам, но със сигурност имам някакъв езиков проблем с една част от женския род в българския.

А с какво би се описала? По какъв начин?

Преди използвах много думата гей, напоследък все повече използвам думата куиър, давайки си сметка, че това са изцяло чужди заемки, които не почиват на някакъв културен конструкт български, но това е положението. Общо взето в България продължава да не се говори достатъчно и съответно да няма изграден някакъв местен речник по тези теми, съответно хората използват предимно заемки от английския.

Добре. Нека си поговорим малко за любовта. Кога се влюби за първи път?

Някъде в горните класове на гимназията.

Искаш ли да ни споделиш малко повече за това, или можем да прескочим?

Ами, честно казано, в някакви подробности не искам много да влизам, но общо взето мога да кажа, че беше нещо изненадващо за мен и съответно това ми донесе…, преминах вътрешно през някакви турбуленции най-вече защото почти нямаше към кого да се обърна, с изключение на тази много близка моя приятелка, нямах и с кого да го изговоря дори и беше така… имаше някаква тегавина в цялата работа.

А кога беше първата ти връзка с жена?

Доста, доста години по-късно, към края на 20-те ми години. 

Изпитвала ли си несподелена любов?

Да.

Освен като тийнейджър и като по-голям човек?

Да, да, няколко пъти ми се е случвало и е доста фрустриращо.

А ако в момента си обвързана, семейството ти как се чувства с темата сега? Семейството ти знае ли за това, изобщо кога наистина се разкри пред тях?

Разкрих се пред родителите ми, когато през 2010-та реших, че искам да започна да ходя на Прайд и не исках в някакви случайни кадри да ме видят и е по-редно преди това да им кажа. Така че мисля, че е било 2010-та година, когато говорих с родителите си. Като преди това имах някакъв приятелски кръг, в който вече се бях разкрила. След като говорих с родителите ми, оттам нататък това беше общо взето последната ми бариера и бях напълно аут вече относно сексуалността си. Не съм се крила по-нататък. Те, за съжаление, починаха – баща ми през 2015, майка ми наскоро. Сестра ми и семейството й са окей с приятелката ми. Общо взето приеха нормално нещата. Мисля, че може би са си давали сметка, когато им се разкрих, нямах достатъчно емоционален ресурс да ги питам дали са подозирали, но предполагам, че може би са, защото нямаше никакви драми и го приеха окей.

Ще следвам твоя таймлайн, в такъв случай. Връщаме се около 2010. По това време къде и как си намираше партньорки, на какви места изобщо се събираха лесбийките, изобщо жените, които харесват жени?

Да, имам наблюдения относно клубния живот за лесбийки, гей жени, куиър жени в София. Но, честно казано, Essence… не ходех много там. Бях част от един такъв кръг от куиър момичета и доста се движихме заедно. Той вече с годините доста се поразпиля – някаква част в чужбина, някаква част в други градове и просто не е същото от доста време насам, но не мога да кажа, че имам опит, който да мога да споделя относно срещи, защото явно, въпреки че бях аут, ми трябваше доста време да се почувствам окей в кожата си и реално никога не съм ходила на някаква организирана специално среща. Малко или много просто с хора, с които съм се познавала са били връзките ми. От един момент са преминали в нещо интимно и преди това съм ги опознавала. Но не съм запозната с дейтинг сцената нито от моето време, нито сега. Нямам тоя опит и не мога да говоря по въпроса. 

А в какви среди се движиш в момента? Предимно се срещаш с куиър хора или по-скоро обкръжението ти е хетеро хора? Как си си изградила кръга от близките около тебе?

Мисля, че, за съжаление, Ковид доста ми стесни социалните контакти. Имам горе-долу сравнително равен процент куиър и стрейт [хетеро] приятели, но може би с годините просто не излизаме както преди толкова много. Ходим с приятелката ми на изложби, тъй като и двете се занимаваме с визуални изкуства. Съответно от време на време гледаме да ходим на откриванията, въпреки че тогава не може много-много да се разглежда, но така се срещаме с приятели и познати. Бих казала, че може би през някакви културни събития са ми срещите с хора. Иначе е малко така, изолирана съм напоследък и повече си стоя вкъщи, рисувам и това е общо взето. 

А когато посещавате такива събития заедно, предпочитате ли, избирате ли да ходите на експлицитно куиър събития и защо, ако да?

Ами, ходим, може би аз повече, отколкото приятелката ми. Ходим, защото е интересно, обаче пак да кажа, Ковид доста ми се отрази. Понякога, ако мога, избягвам откриванията и просто ходим да разгледаме самите произведения, не толкова…

… срещата с хора.

Да. Може би да, избягвам я малко целенасочено. Което, давам си сметка, не е много добре, но, да…

Преди малко спомена Прайд. Какво си спомняш от по-ранните прайдове в България? Имаш ли някакъв личен опит, който можеш да споделиш по въпроса, може би от по-ранните години, и изобщо според тебе какъв е диалогът в обществото и в медиите по линия на Прайд?

В обществото и в медиите, за мое огромно съжаление, се върти една и съща плоча всяка година. Аз просто не мога да си представя как това нещо продължава, но да, от една страна, текат някакви пропаганди в момента, които са доста подплатени и доста човеконенавистни. Съответно явно хората им се връзват в някаква степен. Опитът ми с Прайд не е голям, бих казала. В началото бях доста по-ентусиазирана и дори 2012 се включих в организацията на Прайда – тогава някакви по-стари организации се бяха оттеглили и се освобождаваше празно пространство, имаше нужда от повече доброволци за организирането на цялото събитие. Тогава си дадох сметка, че и в ЛГБТИ общността, както и във всяка друга общност и въобще в обществото, има всякакви хора и доста лесно мога да се изнервя от работата си с хора; затова една-единствена година съм участвала в организацията на Прайда. Впоследствие съм присъствала почти без изключения на прайдовете, но като редови участник и тук-там съм се включвала в арт седмицата с мои неща. 

Казваш, че има всякакви хора в средите, какво имаш предвид с това? Кои са хората, с които не се чувстваш комфортно да споделяш едно пространство или не споделяте някакви общи ценности?Просто в един момент човек си дава сметка, че дори и от гледна точка на кой каква музика слуша, може би навремето съм имала някаква такава наивна идея в главата си, че цялата общност са алтернативни хора, с които бихме могли да си паснем, но първо си дадох сметка, още преди Прайда през 2012-та, че ако аз попадна в гей клуб, освен Essence, който е за жени, вероятността музиката да не ми допадне е много голяма. Така полека-лека започва човек да си дава сметка, че хората са всякакви, сексуалността не е по никакъв начин определяща за характера на човека нито в добра, нито в лоша посока. Аз и преди съм била горе-долу на това мнение, но с времето все повече това се потвърждава от конкретни примери. Има всякакви хора – нарцистични типажи, които държат по някакъв начин да се изявят пред хора, на които дори расистки убеждения не са им чужди. Тези предразсъдъци сред така, по-хомофобно настроените българи, че куиър хората са много по-различни от тях, всъщност в 90% от случаите е една огромна заблуда, защото са доста сходни.

Смяташ, че има интернализирана хомофобия в общността?

Огромна! Дори нямаше нужда въобще да се включвам в организацията на Прайда, за да го видя, защото всяка година в общността текат едни дебати, някакви гласове се чуват от хора, които казват „защо е това парадиране, по този начин дразним хората“ и не знам си какво си, което е израз на интернализираната хомофобия. Но това не е единственото проявление на интернализирана хомофобия.

А за тези години, които вече Прайд се случва в България, колко са, 17… През тези години има движение и усилие от страна на активисти и организации за подобряване на средата. А смяташ ли, че има някаква промяна в разговорите за хомосексуалността и съответно към по-добро или към по-лошо или не можеш така да поляризираш?

Промяна със сигурност има, най-малкото виждаме, че през годините посещаемостта на Прайда расте като брой хора. Което малко или много е добре. Аз мисля, че смисълът на Прайд е да има видимост. Видимостта е първата крачка към това да се обговарят някакви теми, които така или иначе съществуват и те трябва да бъдат обсъждани. Ние сме тук, присъстваме, винаги сме били тук. Не е нещо пренесено, не е нещо, което някой е докарал като екзотичен внос от прогнилия запад. Това са неща, които са такива заблуди, че ако не се адресират с видимост и с говорене, няма как да се променят. Със сигурност Прайд допринася, но във времето мисля, че се убеждавам, че това не може да е единственото нещо, което да се случва за общността в една година. И мисля, че много хора, поне в активистката част на общността, отдавна са си дали сметка за това и се опитват да разглеждат Прайд като един от каналите за повишаване на видимостта. Но не единственият, защото мисля, че в първите години със сигурност беше единственият канал за видимост на куиър хората.

Ти опитваш ли се да изкарваш тези теми на преден план през собственото си изкуство?

Да, присъстват такива теми в някаква част от работите ми, за мен е важно и това е нещо, което ме вълнува, и съответно присъства в нещата, които рисувам.

А какво е да си куиър артист в България?

Не мога да кажа конкретно какво е да си куиър артист, от една страна, защото ми е малко трудно да дефинирам понятието куиър арт [изкуство]. Ако говорим за куиър арт и това означава, че един, да речем художник, е куиър и това го прави куиър артист или че работата му е ангажирана с куиър тематики; ако не е изцяло ангажирана с куиър тематики, тогава куиър артист ли е? Не ми е много ясна дефиницията на понятието, аз самата не се определям като просто куиър артист, по-лесно ми е да кажа, че съм художник, художничка, тука пак с женския род, който принципно е важен, но всичко е умалително в женски род на български и така нататък.

Щях да те попитам точно, да, какъв ти е любимият формат, какво изкуство обичаш да създаваш?

Като цяло формат е една добра отправна точка, защото работя на малки формати повече, отколкото на големи и наистина това, което изкарвам без абсолютно никакви зададени външни условия или някакъв сериозен проект, който да следвам, са малки графични форми. Това е нещото, което отвътре ми идва най-често и най-много. Но правя различни неща, не само това.

Имаш ли проект, който ти е любим, някой, който си е останал с тебе като нещо ценно, може би лично?

Имам едно доста любимо нещо, което се случи по време на локдауна, в началото на пандемията. Всички бяхме затворени, съответно леко психирани въобще какво става, неизвестността и прочее. Тъй като имаме един общ чат с няколко приятелки, ние предимно така комуникираме, защото една част от тях живеят извън България, и просто някак спонтанно започнахме една игра – всеки ден някой от нас казва по две думи, които нямат нищо общо помежду си и всеки рисува или написва нещо, свързано с тези две думи. Тогава аз направих едни едно-две тефтерчета с такива странни илюстрации и това е може би един доста любим личен проект, който дори не беше по някакъв начин започнат като проект.

А когато започваш проект, кои са нещата, които те вдъхновяват?

Ами, когато започвам проект напоследък малко или много е продиктуван от социални или политически катаклизми. По-новите ми проекти са доста социално ангажирани, да кажем. 

А работиш ли по нещо в момента?

В момента имам комерсиални поръчки, човек трябва да яде и така.

Абсолютно. Добре, ще се изместим в малко по-различна посока и ще си поговорим за обществото и за хомофобията. Срещаш ли хомофобия като цяло и в какво се изразява тя?

Срещам хомофобия. За съжаление, срещам хомофобия в говоренето на официалните държавни институции, например от парламентарната трибуна съм чувала хомофобски изказвания. Също така вчера имаше това прословуто, велико футболно дерби на Левски и ЦСКА. За мен това не е само хомофобия, но и ми е абсолютно необяснимо как целият град трябва да бъде превзет и предаден на едни беснеещи тълпи и това да се отразява в медиите като „под контрол“ и „с драконовски мерки“. Не мисля, че това е нещо нормално. Пак да се върна на Прайда – доста пъти съм попадала на някакви коментари „как било възможно да се затваря градът и да се застрашава сигурността, толкова полиция да се ангажира с Прайд…“ и т.н. Който не мисля, че за всичките си години е бил такава заплаха за сигурността на обикновените хора, каквато е всеки един от тези мачове. Не знам колко пъти годишно, веднъж на всеки няколко месеца, това е абсолютно безумие.

Срещала ли си се лице в лице с физическа или вербална агресия?

Навремето доста повече, защото споменах по-рано външния си вид. Преди ходих и на гребен и с някакви такива малко по-специфични фризури. Не веднъж някакви случайни минувачи са считали, че това е достатъчен повод нещо да изкрещят по мой адрес, да ме замерят с капачки или някакви такива други неща.

Как би описала това да си куиър жена в нашето общество? Наслоено ли е по някакъв начин това, че си жена, и от друга страна си и куиър?

Мисля, че наред с хомофобията в България има доста сексизъм и със сигурност като се насложат двете неща в различни ситуации може да бъде утежняващо. В други ситуации може би за гей мъже може да е по-рисковано и по-опасно да са видими. Но ситуациите са наистина различни.

Мислила ли си някога да емигрираш?

Напоследък, от приемането на безумните поправки в Закона за предучилищното и училищното образования просто се почувствах наистина в опасност. Мисля, че се почувствах все едно е някъде 1939-та година, нещо от този род. Но, за съжаление, не знам дали някъде има вече място, където да е по-окей. Просто това е глобална вълна на абсолютно безумие, някаква канибалщина…

Мислиш ли, че това е само в политиката или мнозинството от хората в България също подкрепят такъв тип изменения в законодателството, които всъщност вървят напълно срещу човешките права и безопасността на куиър хората в страната?

За мен беше изключително показателно, че на първо четене от цялата пленарна зала имаше 8 човека, които се бяха противопоставили на този законопроект. 8 човека. 8 от 240. Направо е някакъв потрес за мен. Каквото и да е, това са народни представители, те са представителна извадка на обществото… От безумието с Истанбулската конвенция насам тече една много масирана атака към общността, към някакво сатанизиране на общността и тази масирана атака дава своите плодове. Аз съм сигурна, че има хора, които, да речем, никога не са се замисляли по темата и като им се налива сутрин, обед и вечер от разни официални медии и от официални държавни трибуни хомофобия, те започват лека-полека да я приемат като норма.

Какво би искала за себе си и за хората като теб да се промени, така че да се чувстваш комфортно тук и да искаш да останеш, да не заминаваш, да не емигрираш?

Аз мисля, че най-важното нещо, което трябва да се промени е образованието. В момента някак е абсолютно нормализирана хомофобията в училище посредством измислянето на някаква идеология, което се била насаждала незнайно откога на децата. Мисля, че основният проблем в училище е не просто, че подрастващите и младежите излизат без способност за критично мислене, ами вече и функционално неграмотни. Няма как това да е добре за когото и да е, не просто за нашата общност, но за цялото общество. Това е разнищване на тъканта на обществото. 

Мислиш ли, че можем да направим нещо по въпроса, така че тези процеси да поемат в друга посока? Да противодействаме по някакъв начин?

Със сигурност всеки един от нас трябва да противодейства и аз мисля, че всеки би трябвало да прави каквото може. Мисля, че голяма част от хората в общността дори, споменахме вече интернализирана хомофобия, са окей с хомофобията по принцип. Те някак успяват, не знам как, да живеят два живота, да считат това за абсолютно нормално. Това е лицемерие, не може лицемерието да е нещо, към което да се стремим. Аз, когато съм била на 18-19 и съм започнала да се осъзнавам, съм имала доста трудности в психологически план. Осъзнаването за мене е бил един много дълъг процес. Спомням си, че 2005-та ходих по Еразъм във Великобритания и тогава течеше дебата за брачното равенство. Слушайки този дебат, аз тогава си дадох сметка, че изобщо не съм си задавала правилните въпроси относно възможността за сключване на еднополови бракове. Защото единият от дебатиращите по телевизията каза „е, какво искат, явно една част от гей хората много държат да могат да се женят, за да може после да се развеждат“ и опонентът му каза „да, точно така“. Бракът е една институция, която урежда някакви имуществени въпроси и ситуации между двама човека, които са във връзка. Впоследствие, като имат деца и т.н. И ако те се разведат, тези въпроси трябва да могат също така да се решават по някакъв правен начин. Съответно защо да е окей за стрейт хората да могат да се оженят и после да искат да се разведат, а за гей хората да не е окей това. И тогава тези констатации ми дадоха да разбера, че да си хомосексуален не означава, че автоматично си наясно с цялото си гражданско присъствие в обществото. Ще се върна пак на това – има всякакви хора в общността, както и извън общността. 60% от българите не гласуват. Не са всичките тези 60% ЛГБТИ, но някакъв процент от тези социално неангажирани хора са куиър. Или може би да не използвам думата куиър, защото в англоезичните култури куиър е да си някак си по-социално ангажиран, отколкото да си просто хомосексуален, бисексуален, транс и т.н. Та това е нещото, което всеки един от нас би трябвало да прави – да бъде социално и граждански активен. Бях на протестите непосредствено след приемането на тези безумни поправки в закона за образованието и, за съжаление, бяхме една шепа хора. Това е проблемът – всички сме много радостни колко хиляди са дошли на Прайд, най-голямото събитие в подкрепа на човешки права, което се е случвало в България, но когато имаме конкретен казус с дискриминация, с потъпкване на човешки права, се събират една шепа хора.

Освен отговорността, която имаме да противодействаме на всичко това, което е анти-човешко, все пак имаме нужда да си създадем някакво позитивно пространство за себе си. Нещо, с което да продължаваме да вървим напред. В този ред на мисли, има ли нещо, за което мечтаеш? И какво си представяш в бъдещето за себе си?

Мечтая си за една по-силна общност. Давам си сметка, че общност не се гради лесно. От позицията на годините, които съм изживяла, и като се обърна назад, след първоначалното си осъзнаване като гей човек, че не съм си давала сметка какви са измеренията ми в пространството като гей човек. И постепенно как съм натрупала тези разбирания. Съответно, надявам се и аз доколкото мога да допринасям за това събуждане на общността, консолидиране, повишаване на вниманието и, пак ще направя едно връщане, най-малко значение всъщност има кой каква музика ще слуша в общността. Много по-важно е да сме наясно с това какви са правата ни, да ги отстояваме заедно. Естествено, че ние няма да сме еднакви и всички няма да сме си приятелчета. Тук обаче въпросът е много по-съществен – правата не са някакъв медал, който се печели за това, че си много готин или нещо такова. Не, въпросът е, че и най-големият задник би трябвало да има същите права, както и хората, с които аз обичам да си общувам. Съответно и задължения към обществото.

Има ли нещо в теб, което остава скрито понякога и може би искаш хората да виждат, но пък не винаги успяваш да го изкараш напред?

Ами, не знам… Може би с годините хората около мен са свикнали да ме виждат винаги усмихната, с времето човек си дава сметка, че не може да си усмихнат през цялото време. В смисъл, случват се някакви тежки неща и всъщност е хубаво да имаме хора, с които да можем да сме себе си. Може би е важно това, когато някой попита как си и ако в тоя момент не си добре, да можеш да се чувстваш окей да споделиш, че имаш проблем.

Има ли нещо, с което се гордееш?

[смее се] Не бих казала. Не мисля, че си струва много-много човек да се гордее. Има много по-смислени усещания, на които можем да се отдадем. 

Така е може би като говорим за горделивост, обаче в смисъла на гордост като удовлетвореност или, както ти преди малко каза, да се научим да си казваме, когато не сме добре, да не вървим по сценария, който се очаква от нас в общуването ни с хората. Така че дори да стигнеш този момент, в който свободно и осъзнато да кажеш, че нещо не е добре с теб, това също е повод за някаква малка лична гордост.

Да, донякъде може би... Не знам, ако от гледна точка на това какво съм успяла да допринеса за общността, имам известна удовлетвореност, че съм правила някакви неща, осъзнати стъпки в тази посока… Включително и едно известно време се занимавах доста усилено с подкаст на куиър тематика, който в момента е на сериозна пауза. Но надявам се, че в някакъв момент ще успея да се върна към него.

Тъй като нашето интервю върви към края си, ще направим една кратка интроспекция с няколко въпроса, които имам за теб. Различават ли се, според теб, младите лесбийки или просто жени, които харесват жени, които са на 20 – 30-годишна възраст, от хората на твоите години, които са вече по-зрели и имат повече опит?

Ами, не бих казала, че имам толкова много по-млади хора около себе си в обкръжението си, но няма как да не се различават. Със сигурност ползват различен жаргон, има някакви разлики, но има и прилики.

А мислиш ли, че има някаква причина да нямаш някакви по-млади хора в обкръжението си? Мисълта ми е, смяташ ли, че по някакъв начин има разделение между възрастовите групови, така да кажем, липсва ли според теб диалогът между поколенията? Или това е нещо, което по естествен път се случва? 

Мисля, че диалогът, ако темите по някакъв начин са различни, леко се разпада. Има някакво разделение естествено на генерациите, защото общността не е чак толкова открита. Има малко места или канали, през които да се виждат и запознават хора и съответно аз комуникирам повече с хората, с които съм съм изградила някакви отношения преди доста години. И преди не съм била човек, който ще тръгне проактивно да си гради среда и съответно трудно бих могла да се свържа, въобще да се запозная, да открия някакви млади хора, защото няма да знам къде да го направя това [смее се].

А с какво твоето аз на 20 беше по-различно от човека, който си сега?

Много по-малко използваше вербално изразяване си и съответно беше доста по-шарена и по-крещящо изглеждаща, защото имаше нужда да се изразява. Съответно, като нямаше толкова богат речник или натрупани мисли, най-лесно беше видимо да се изрази.

Kакво би казала на по-младото си аз, ако можеше да се върнеш назад и да си дадеш някакъв съвет?

Бих й казала, че е окей и че ще я приемат. Да не се притеснява толкова много за това, защото тя изгуби доста години в това да се опитва да се скрие, от страх, че няма да бъде приета. А всъщност нямаше как да се скрие, първо, защото беше доста видимо, и второ, че притесненията се оказаха неоправдани.

А какво би казала на себе си след 10 години, ако можеше?

Ами, може би бих си дала съвет да бъда по-силна, да намеря нещата, които да ми носят спокойствие и кураж, за да бъда себе си.

Последният въпрос, който имам към теб – искаш ли да кажеш нещо или да дадеш съвет на следващото поколение куиър жени?

Единственият ми съвет е да се интересуват повече от човешки права, повече от различните измерения на това какво представлява, как се проявява сексуалността на един човек. Да бъдат достатъчно любопитни да се опознаят, да си дадат сметка за мястото си в обществото и за значението да бъдат открити. Да бъдат себе си и да могат да аргументират правото си да присъстват като себе си в обществото.